А когато удари пищяла си в стоманения ръб на влекача, отскочи от безумно болезнения сблъсък, подхлъзна се върху мокрия асфалт, удари тила си на влекача и се строполи с вопли и ругатни на влажната настилка. Пулсиращата болка в пищяла, ръката и главата му се превърна в поносима и той все пак събра необходимата воля да се надигне, за да изпълни задачата си.
Накрая, когато потегли към селската си къща, сгушена в рехавата горичка на един час път, федералният надзирател си позволи отново да се засмее.
Само че този път никой не би могъл да обърка естеството на неговия смях с лудост.
Сега специален агент Уилбър Богс беше крайно ядосан, направо разярен.
При всичките тези неблагоприятни или най-малкото странни условия за федерален служител в края на този невероятно злополучен, изпълнен с бедствия ден, Уилбър Богс успя да мине целия път до вкъщи, като шофираше, и пропълзя до входната врата, без нищо в живота му да се обърка.
Докато се препъваше из всекидневната и се взираше в часовника в седем и половина на тази неделна вечер, замъглените очи на физически и психически изтощения агент моментално забелязаха мигащата червена цифра върху телефонния му секретар: 1.
Едно съобщение.
Уилбър Богс запали осветлението и се заклатушка към записа, за да го превърти колкото е възможно по-бързо. Мамеше го мисълта, че Лу Елиот — най-голямата му надежда през последните три дълги години да въздаде справедливост за Джон Ръстман и Реджис Джей Смолсрийд — е оставил съобщение, за да обясни защо не се е появил на предварително определената им среща в шест и тридесет тази неделна сутрин.
Но вместо да чуе познатия глас върху касетата на евтиния телефонен секретар, федералният агент започна да осъзнава поражението, което претърпя от подполковник Ръстман и конгресмена Смолсрийд.
Зашеметен и невярващ, вбесеният Уилбър Богс отново удари бутоните на машината с подутата, нарязана и трепереща лява ръка — онази, която вероятно не беше счупена — и пак пусна съобщението.
„Добре, Халахан — помисли си той мрачно, докато седеше във всекидневната, замаян, със свит стомах, треперещ от болка, глад и почти пълно изтощение, и слушаше отново гласа на шефа на отдела за специални операции да съобщава, че «Чарли», новият екип от тайни агенти, ще бъде изпратен да изпълни задачата в неговия район, — ти няма да успееш да направиш живота ми по-нещастен, отколкото вече е…“ Телефонният секретар потъна в мъгла пред очите му.
Защото ще ти бъде дяволски трудно да направиш нещо повече…
Уилбър Богс си пое дълбоко дъх, за да може да задържи и да осъзнае мислите си, преди да загуби съзнание.
Хайде, изпрати тук твоя новновеничък екип за специални операции. Аз ще ги държа под око и ще помогна да разрешиш твоя проблем с конгресмена…А после ти можеш да ми помогнеш.
Богс усети, че започва да се свлича. Подпря се на стената със здравата си ръка, за да се задържи, бутна лампата на пода, но не изруга, защото тя беше едно от малкото неща, които съпругата му изостави, когато преди три години се изнесе и подаде молба за развод.
Никога не съм харесвал проклетата вещ…
Обаче, след като лампата се разби на парчета, стаята потъна в тъмнина — което сметна за по-значителен проблем.
Стой там, Богс, внимавай. Направи нещо.
Той знаеше, че трябва да се обади на някого. Веднага, докато все още можеше. Да им разкаже за Лу Елиот. За това как надзирателят на подполковник Джон Ръстман му е предложил да предаде своя шеф, многоуважавания Реджис Джей Смолсрийд и някакъв мръсен политически посредник на име Саймън Уотли, и още един… как му беше името? Ръстман е наел опитен убиец, за да изкара ума на всички.
По дяволите, как му бешеимето? Нещо странно… студено… празно. Нещо зимно?
Уинтърсоул.
Да, точно така.
Паметта изведнъж заля вцепененото съзнание на федералния агент. Изстрелите. Високоскоростни патрони. Бойна карабина или автомат, не беше ловна пушка. Определено не беше изстрел от ловна пушка. Никога досега в кариерата си не беше чувал някой да убива патици с карабина или автомат. А около езерото по време на сезона за лов на патици не се навъртаха никакви елени, защото гърмежите ги подплашваха.
Два изстрела. Екзекуционни?
Господи!
Трябваше да се обади на някого, да разкаже за Лу Елиот и Уинтърсоул. Да им каже, че трябва да побързат, защото…
Защото какво?
Защото вероятно Ръстман е разкрил, че неговият надзирател го е предал, и го е застрелял. Бедното копеле, разсъждаваше Уилбър Богс.