— Мисля, някъде на тринадесет.
— Май е по-добре Боби да си го заключи вкъщи и да блокира банковата му сметка, а не да духва от Източния бряг. В противен случай ще стане дядо много по-скоро, отколкото е очаквал — обяви командирът на екип „Браво“, после отново се зарови в документа.
— Мислиш ли, че град Логърхед в провинцията Джаспър, Орегон, е много далеч?
Долната челюст на Лари Пакстън увисна.
— Майтапиш ли се?
— Не, ако тази карта е вярна. Боби пише, че мястото е в покрайнините на малкото градче Логърхед, на около половин час път с кола от езерото Логърхед. А според картата определено и двете са в провинцията Джаспър. Така че ако чета това нещо правилно, ние ще трябва да действаме на около двадесет мили или почти толкова от неговото място. Което, ако не друго, означава, че винаги ще имаме къде да се помотаем, да пием бира и мързелуваме около домашно приготвените ястия.
— Това ще е страхотна сделка — кимна Пакстън доволно, после отново се върна на инструкцията, твърдо решен да разбере как се боядисват краката на паяците.
— Една минутка. — Дуайт Стоунър погледна подозрително Лайтстоун. — Това е същият образ, който ни покани на разкошната си нова яхта и после духна, така ли? Какво ви кара да си мислите, че той ще ни позволи да се доближим до него и семейството му или ще ни разреши да останем в новото му ранчо?
— Няма проблеми. — На лицето на Лайтстоун се появи щастлива усмивка. — Боби не е стиснат тип. И освен това според писмото му двамата със Сюзан са използвали огромната си застраховка, за да закупят това райско местенце. Така че трябва да е много щастлив, след като е уредил живота си. Особено когато единственото, за което трябва да се притеснява сега, е да не би Джъсти да подуе коремите на местните момичета.
— Само не му споменавай, че когато пристигнем в града, мястото ще гъмжи от отровни змии и гигантски паяци — напомни му Стоунър.
— Уф, точно така! — възкликна Уошак. — Знаеш ли, цялата тази работа започва да ми прилича на филм. Напомня ми за „Фобията“ или нещо подобно, където един млад лекар и семейството му се преместват в малък град в провинцията и невероятни страшни тарантули от Южна Америка се изтърсват от дърветата и пращат всеки, когото ухапят, смъртоносно в ковчега.
Хенри Лайтстоун се строполи на пода, почти задушен от смях, докато Лари Пакстън се взираше недоверчиво в своя агентпилот.
— Това е само твой провал, Пакстън — измърмори злобно Стоунър. — Предупредих те, че ще прехвърлим границата с тази твоя идея за септичната яма.
— Мой провал? Какво искаш да кажеш? — попита Лари Пакстън и го погледна огорчено. — Кой викаше: „По дяволите правилата, трябва да изработим тези момчета?“ — Всъщност мисля, че успя. — Майк Такахара вдигна поглед от екрана на компютъра и изгледа продължително командира на екипа „Браво“. — Искаш ли да разбереш какво пише тук за австралийските тигрови змии?
— Не, не искам да знам какво пише в проклетия ти компютър за австралийските тигрови змии — сопна се Лари Пакстън и захвърли наръчника. — Защо трябва да знам? Ако зависеше само от мен, можеш да заложиш значката си, че аз — наблегна той, — ние няма да купуваме или продаваме някакви проклети тигрови змии, каквито и по дяволите да са те. И то поради простия факт, че всичко, в което е включено името „тигър“, е опасно като дявола. Що се отнася до този документ, не ме интересува какво нарежда Халахан. Ние няма да купуваме или продаваме нищо опасно за моята кожа освен малката обикновена неотровна североамериканска змия. Ако трябва, ще ги боядисаме, за да изглеждат опасни. Но що се отнася до тази операция, аз ви казвам… О, няма значение какво казвам — продължи командирът на тайния екип, преди някой да успее да отговори. — Това, което искам да знам, е, къде изпратиха Халахан и Мур екип „Чарли“. И то толкова бързо и тайно?
— Три към едно, че е някъде на топло — измърмори Стоунър.
— И залагам десет долара, че не е свързано с нашите змии и паяцидобави Уошак.
— Разбира се, че не е — гневно отбеляза Пакстън. — Халахан няма да възложи операцията в някакъв склад, пълен с проклети змии, паяци и Бог знае какво още друго по средата на зимата в изоставената от Господ област на Орегон на някакъв екип от новобранци, които ще хленчат и ще се тюхкат като плачещи бебета, ако само една гадинка се измъкне.
— Ох, ох, чуйте това, момчета — изсмя се Хенри Лайтстоун.
— Мисля, че старият Пакстън го прави, за да ни мотивира.
— Дяволски си прав — процеди през стиснати зъби Пакстън.
— Това е, за да мотивира лидерите, които трябва да вдъхновяват тълпата. Особено, когато всичко, което правите, е да хленчите, когато от време на време повлека дребните ви задници на операция.