Изненадан, старецът се дръпна назад, после повдигна тъмните си очила, преценявайки неканения гост със злобен поглед.
Обикновени дрехи: стара фланелка, изтъркани дънки и — Мъдреца погледна под масата — износени ботуши. Късо подстригана посивяла кестенява коса, мускулести ръце, огромен часовник, военен модел с капак от велкро, без пръстени или други видими накити. Но това, което наистина го порази, бяха очите — безизразни, сиви, неприветливи като зимно небе. Имаше нещо игриво в тях, нещо, което не можеше да разбере съвсем точно. Те така го обезсилваха, че той се наведе над масата и се вторачи в токата на колана на непознатия — миниатюрно месингово копие на Камбаната на Свободата. После отново се облегна назад, върна тъмните си очила на обичайното им място върху почернелия си от слънцето нос и продължи да го оглежда.
— Е? — попита Мъдреца накрая, когато стана ясно, че мъжът със студения поглед и спокойно уверено изражение на гладко избръснатото лице не се притеснява да бъде изучаван в детайли.
— Разбрах, че продаваш индиански накити?
— Може би — изсумтя Мъдреца.
— Може би?
— А може и не. Зависи.
— От какво?
— От това какво искаш. Какво имам? Кой си? Кой съм аз? Къде ще бъда? Защото нищо не е такова, каквото изглежда — дърдореше старецът познатото молебствие, докато усети, че то само забавлява мъжа насреща му.
— Откъде искаш да започна? — попита Уинтърсоул раздразнено.
— Винаги започвам от края — грубо отвърна старецът. — Много по-лесно се предсказва бъдещето по този начин.
— Нима можеш да предсказваш бъдещето?
— Разбира се, че мога.
— Виждам.
— Не, ти не виждаш. Аз виждам — поправи го Мъдреца и удари с неразделния си бял бастун върху стената на сепарето, за да наблегне на казаното. — Иначе нямаше да ми задаваш всичките тези въпроси. — Облегна бастуна на стената, захили се и бързо отпи от студеното какао.
Странните очи на Уинтърсоул заблестяха любопитно.
— Е, тогава какво искам? Мъдреца не реагира веднага.
— Ти си ловец — накрая съобщи той. — Не си оттук.
— Очевидно.
— Напоследък нямаш много късмет в лова.
— Късметът винаги може да се промени — призна си Уинтърсоул.
— Което означава, че се нуждаеш от ловните талисмани на апахите.
— Аха.
— Стар обичай. Ще помогне да заловиш жертвата си — отбеляза старецът.
— Може и да свърши работа — призна Уинтърсоул. — За какво точно разговаряме? Никога не съм виждал индиански талисмани.
Мъдреца се наведе.
— Гердан от мечи нокти — прошепна той дрезгаво. — Ще подхожда на твоя дух.
Дясната вежда на Уинтърсоул се изви.
— Мислиш, че имам мечи дух?
— Разбира се, че имаш. Очевидно е за този, който може да го види.
— Говорим за истински неща, нали? Мечи нокти от истинска мечка? — Подигравателната усмивка на Уинтърсоул не изчезваше.
Мъдреца изглеждаше засегнат от думите му.
— Майките на младите воини правят тези талисмани, за да отблъснат духа на дявола от своите синове по време на първия лов — обясни той търпеливо. — Нито една индианка няма да изпрати сина си сред дивата природа с фалшива стока. Много от тези талисмани се предават от поколение на поколение, ценят се от синовете и внуците. И затова, разбира се, толкова трудно се намират.
— Е, може би наистина може да се достави такъв истински талисман — даде отбой Уинтърсоул. — Колко трябва да плати… някой с мечи дух, такъв като мен?
— Парите не са спорен въпрос — отговори старецът. — Пророкът няма реална нужда от тях.
— Да, ако някой друг плаща горещия ти шоколад — предпо-ложи иронично водачът на преследващия екип от убийци.
— Искам минимална цена за доставката — примирително каза старецът. — Но само за да оцелея по време на зимния студ.
— Колко може да струва един от тези истински гердани от мечи нокти?
— Двеста и десет долара — отговори Мъдреца. — Колкото да оцелея и да платя горещия си шоколад.
— Става. — Уинтърсоул кимна доволно. — А ако човек иска да купи още шест талисмана?
Мъдреца вдигна глава любопитно.
— Ние сме седем — обясни Уинтърсоул. — Работим и ловуваме заедно. Сигурен съм, че всички се нуждаем от късмет. И както вече спомена — продължи той, — парите не са спорен въпрос.
Мъдреца отново повдигна тъмните си очила и за миг се вторачи в безизразните сиви очи на непознатия. После кимна доволно.
— Мисля, че ти си тъмнината — прошепна той, сухите му устни се извиха едва забележимо нагоре в познатата усмивка. — Но не съм напълно сигурен.
Уинтърсоул трепна почти незабележимо.