— Означава, че каквото и да има в тези кутии, не може да излезе през онези дупки — обади се Лайтстоун. — Защо не се приближиш?
— Не ме бутай, проклетнико!
— Това е, което наричам личен пример — измърмори одобрително Дуайт Стоунър.
Много бавно и предпазливо, като държеше ръцете си далеч от пробитите дупки, Пакстън мушна пръстите си от долната страна на тежкия сандък, който проучи преди малко, и страшно внимателно го издърпа около шестдесет сантиметра към себе си.
Нищо.
— Вижте, казах ли ви, пъзльовци… — подигра им се Пакстън с мекия си глас. Повдигна тежкия сандък от купчината… и после изкрещя „ПО ДЯВОЛИТЕ“, когато вътре нещо тежко се изсипа на една страна. Сандъкът и командирът се строполиха едновременно назад.
Лари Пакстън падна по гръб върху бетона, мъчейки се да поеме въздух с високо, дрезгаво хриптене — и след миг, когато поместеният сандък се стовари върху гърдите му, ококореният водач на екипа отново изпищя „По дяволите!!!“ с много по-тънък глас.
След като успя да избута тежкия сандък настрани с последните запаси въздух в дробовете си, Пакстън скочи на крака и се покри зад Дуайт Стоунър. Огромният агент извади 10-милиметровия си полуавтоматичен пистолет „Смит и Уесън“ от якето и се прицели в сандъка, който се заклатушка и потрепери няколко пъти, преди внезапно да застане неподвижен.
За около пет дълги секунди само звукът от тежкото дишане на Лари Пакстън изпълваше склада. Пълна тишина.
Накрая Хенри Лайтстоун наруши мълчанието.
— Не знам за вас, момчета — осмели се да проговори той със сподавен глас, — но дяволски се надявам това да не е един от сандъците с паяци.
16.
Вече се беше стъмнило, когато Мъдреца се появи по пътя с шумния си бълващ пушек мотопед. Тънкият лъч на фара затрептя върху околните дървета, когато старият мъж спря до двете дървени пейки под новичката табела с надпис: Странноприемница „Смъртоносен огън“. Там го чакаха главен сержант Уинтърсоул и специалистът по комуникации на екипа му.
— О, виждам, че сте намерили мястото. — Кльощавият брадат старец внимателно облегна мотопеда на дървото, с мъка свали каската и туристическата си раница, измъкна тъмни очила от джоба на ризата, сложи ги и после издърпа от рамката на моторетката белия си бастун.
— В края на пътя, зад поточето. Стара постройка с дърво, проникнало през покрива. — Уинтърсоул сви рамене. — Не беше трудно.
— Коя е тази?
— Една приятелка. Казва се Азария. — Уинтърсоул се обърна към младата жена. — Азария, това е Мъдреца.
— Приятно ми е да се запознаем. — Привлекателната, но определено строга жена предложи мускулестата си ръка.
— Ох, да… и на мен. — Мъдреца набързо сграбчи ръката й. После закуцука към огромната дървена веранда, която се простираше пред странноприемницата, с ограда, отделяща я от една страна от прашния път, а от друга — от поточето. Няколко яркожълти крушки блестяха в оградената веранда и придаваха още по-зловещ вид на старата къща.
Специалистката по комуникациите погледна учудено Уинтърсоул, но той й направи знак да последва стареца, който седна край една от ръждясалите маси до камбановидна месингова камина, в която пламтяха дебели дърва.
— Обичам да сядам навън — обясни старият мъж, когато се настани до огъня и облегна бастуна си на масата. — Понякога се спуска дяволски студ, а живият пламък стопля по-добре костите ми от всички други модерни измишльотини.
— Чудесно. — Уинтърсоул хвърли бегъл поглед към огъня, след като той и Азария се настаниха на масата срещу стареца.
— Всичко тук става малко по-бавно — уведоми ги Мъдреца, като издърпа едно от ръкописните менюта и го наклони към светлината на огъня. — Собственичката е нова. Има и един младеж, който готви и върши всички други неща. Но няма проблеми, защото горещият шоколад е добър, както винаги.
— Как върви търсенето? — директно попита Уинтърсоул. — Извади ли късмет?
— По дяволите, да. Направо ми се усмихна щастието — отвърна старецът. — Всъщност трябваше да се поизпотя по време на разговора с индианските ми приятели заради цената на тези красоти. — Той обърна раницата си и изтърси седем гердана, украсени с мъниста и пера, върху дървения плот на масата. — Взех три от една старица, която искала да ги запази за внуците си, но предполагам, премисли, че парите са й по-необходими. Каза ми, че младите вече не се интересуват от старите обичаи. Предполагам, както е навсякъде.
— Някои биха казали, че децата никога не ги е било грижа за такива неща — предположи Уинтърсоул, като огледа заградената веранда.