— Да не мислиш, че съм правителствен плъх?
— Няма значение какво мисля аз. Но веднага мога да те уверя, че това ще е първото, което тези хора ще си помислят. — Мъдреца бавно заклати глава. — Първото нещо.
— Което означава, че вероятно те ще искат да узнаят повече за моя бизнес… и целите ми.
Старият човек се усмихна.
— Бъди сигурен.
За миг Уинтърсоул се вторачи във входа на странноприемницата, преди да заговори:
— Как мислиш, че ще се почувстват, ако им кажа, че моят… моите другари и аз споделяме повечето от техните възгледи, но предпочитаме по-пряк начин за постигане на целта?
— А какво означава „по-пряк“?
— Като начало — отвърна Уинтърсоул, — нямаме намерение да чакаме двадесет години, за да направим нашите изявления.
— Аха. — Старецът кимна, после добави подозрително: — Ако наистина толкова сте се разбързали, предполагам, че искате да използвате тези хора за собствените си цели.
— Ако разбираш нещо от този бизнес — информира го Уинтърсоул, — тогава знаеш, че повечето изгодни сделки се осъществяват, когато и двете страни се използват за собствените си цели. Точно така работи и световният бизнес.
Старецът явно се замисли над това за момент.
— Ще ги снабдите с оръжие…
— И муниции, и обучението, ако се нуждаят от него — довърши Уинтърсоул.
— Ясно. — Старецът кимна доволно. — И те в замяна… — …ще правят каквото искат с новите си играчки — заключи Уинтърсоул. — Точно това бихме искали да направят… Но вероятно ще има допълнително една или две подробности, които можем да обсъдим — добави той с широка усмивка.
— Хм, допълнителни тънкости ли?
Като че ли тези думи силно заинтригуваха стареца.
— Тази група хора, които искат да поддържаме непорочния им дух, или както и да го наричат — продължи Уинтърсоул, повдигайки гердана от нокти на мечката гризли, — би трябвало да започнат да извличат полза от бойните талисмани на апахите. Един автомат на черно няма да им излезе повече от… хм… печалбата от половин дузина индиански талисмани. Разбира се, ще прибавим сносно оборудване: муниции, свързочна мрежа, бронежилетки, прибори за нощно виждане…
— Май си истински търговец — захили се Мъдреца.
— Според това, което предлагам, да.
— И искаш от мен да те запозная с тези хора, така че да можете да се използвате един друг за собствените си цели?
— При поносима цена, разбира се.
Старецът внезапно се надигна от стола и се наведе над масата.
— Колко ще… — започна той, но Уинтърсоул го прекъсна.
— Стандартната комисиона — съобщи той рязко. — Първоначално хиляда и още две хиляди след тридесет дни. Но разбира се, само ако ни задоволи начинът, по който се използа дарената екипировка.
Старецът се усмихна.
— Мисля, че… — Но не успя да довърши мисълта си, защото изведнъж се появи жената.
— Старче, пак ли ругаете проклетото правителство? — Тя го сбута закачливо и постави сметката върху масата.
— Хей, наистина не се наложи да ги убеждавам много тези двамата — захили се Мъдреца, когато Уинтърсоул подхвърли три долара на масата. — Изглежда, не обичат федералното правителство повече от мен.
— Че кой го харесва? — Тя сви рамене, после изведнъж сведе поглед към животното до нея, което започна тихо да ръмжи. Хипнотизира те, нали? — попита жената, наблюдавайки мъжа със странните сиви очи, който се взираше в явно недоволната котка, докато опипваше гердана си от мечи нокти.
Уинтърсоул заклати бавно глава.
— Твърде вероятно, защото ти излъчваш насилствена смърт… Може би твоята собствена — въздъхна жената. — Така че ако продължавате да се навъртате наоколо, ще трябва да разбера нещо за вас двамата, за да може да съжителстваме заедно.
Дългата й коса се развя над рамото на Уинтърсоул, когато тя се наведе и взе гердана от ръката му.
— Това твое ли е? — попита тя, оглеждайки поотделно всеки нокът.
Уинтърсоул кимна мълчаливо.
— Тогава ето какво ще направим. — Тя разкопча ризата си, бавно разтърка ноктите от гризли върху оголената част на врата и раменете си и после мушна гердана през главата му. — Не съм убедена, че може да ти помогне, ако сериозно я ядосаш — предупреди тя, като грабна трите долара и ги мушна в джоба на престилката си. — По-скоро мисля, че може да я предизвика да раздере гърлото ти някой ден, ако е в лошо настроение.
— Едва ли може да намери по-добър талисман от този, нали? — хилеше се старецът.
— Когато се върнеш следващия път, позволи ми да ти гледам на карти — предложи жената. — Тогава ще разбереш.
— Откъде знаеш, че ще се върна? — Уинтърсоул я изучаваше внимателно.