За миг жената се загледа в далечината и изящните й черти едва доловимо се промениха. После тя се усмихна.
— Защото го виждам.
17.
— Е, момчета, какво ще кажете? — Боби ла Грейндж отстъпи от димящия грил, където цвъртяха дузина дебели стека.
Около масата, изтегнати в меките тапицирани столове и доволно усмихнати, Лари Пакстън, Дуайт Стоунър, Майк Такахара и Томас Уошак вдигнаха чашите с вино.
— Вдигам тост за теб, Боби — поздрави Лари Пакстън своя домакин. — За стария недооценен детектив от отдел „Убийства“, който имаше лошия късмет да мъкне на гръб партньора си Хенри през всичките тези години в полицията. Наслаждавай се сега на най-прекрасните неща в живота.
— Първокласна колиба — отбеляза Томас Уошак. — Аха, ама лошото е, че ние отново се появихме — обади се Майк Такахара.
— Всъщност, момчета, наистина си помислих да заключа портата и да се обадя на шерифа да ви изгони оттук — призна си Боби ла Грейндж. — Но реших да разбера, по дяволите, какви неприятности можете да ми създадете тук, в центъра на Орегон?
— Сигурен съм, че не искаш да разбереш — предупреди го Дуайт Стоунър и погледна накриво към Лари Пакстън.
Хенри Лайтстоун седеше в средата на обширната дървена тераса и разглеждаше раздвижената фасада на триетажната островърха сграда, облицована с дърво и стъкло. След това с интерес загледа извисяващите се хълмове, просторните светлозелени пасища, блестящата повърхност на двете огромни езера, стотиците обрасли с шубраци дъбови дървета и високите скалисти била на планините — прекрасната панорама около новия дом на Боби ла Грейндж.
— Да ти кажа истината, Боби — отбеляза той, след като завърши огледа си. — Не съм виждал други подобни места. Освен във филмите, разбира се. Колко акра спомена, че…
— Точно шестстотин и четиридесет. Лари Пакстън замига.
— Шестстотин…
— Лари, приятелю мой, един квадратен километър. Или както ние фермерите в Орегон му викаме „пълен квадрат“.
— Знам, знам. — Пакстън заклати смаяно глава. — Човекът, който успя да сгащи наркотрафиканта в онази огромна яхта.
— Хм, добре, че не я потопихме — намеси се Томас Уошак.
— Не му напомняй — изръмжа Стоунър. — Все още не сме вечеряли.
— Ами да сядаме тогава. — Лайтстоун се настани удобно в един от тапицираните столове, после се взря в бившия си партньор. — Е, ще ти го кажа направо. Наистина ли ти, Боби ла Грейндж, си станал почтен орегонски фермер… собственик на ранчо с едър добитък?
Боби ла Грейндж се усмихна доволно.
— И онези крави ей там наистина ли… са твои? — Лайтстоун посочи към малките чернокафяви фигурки, пръснати върху далечното пасбище.
— Точно така. Сто деветдесет и две телици, 209 млади добичета и най-малко един почтен бик. Горедолу четиристотин глави жив добитък. Всъщност без един — добави той, хвърляйки поглед към цвъртящото месо. — Надявам се, тази вечер да ни се услади Харолд. А може би е Хариет. Ама те всичките толкова си приличат.
— Заколил си цяла крава? — ахна силно впечатленият Томас Уошак.
— О, по дяволите, не. — Боби ла Грейндж го погледна неодобрително. — Само посочих едно от проклетите животни и наредих на моя надзирател да е готово за вечеря.
— Охо, той дори си има надзирател да му върши мръсната работа. — Лари Пакстън кимна одобрително. — Харесва ми. Старият Боби има стил въпреки капризите на бившия си партньор и гостите му за вечеря.
— Като спомена за четиристотинте глави — продължи да се задява Хенри Лайтстоун, — обзалагам се, че наистина нямаш и най-малка представа колко от онези тъмни петънца са крави, още по-малко колко от тях в действителност ти принадлежат. Така ли е?
— Е…
— Попитай го какво се случи, когато се измъкна от новата си страхотна кола и се опита да преброи биковете — долетя гласът на Сюзан ла Грейндж през отворения прозорец на кухнята.
Лайтстоун вдигна вежди.
— Беше нещастен случай — измърмори Ла Грейндж. — Само се опитвах да преместя опашката му от пътя си. Откъде, по дяволите, можех да знам, че проклетото ми докосване ще го подразни?
Смаяният Хенри Лайтстоун поклати бавно глава.
— Предполагам, че вече не притежаваш тази хубава кола? — полюбопитства Лари Пакстън.
— Скъпи, кажи му какво рече застрахователят! — долетя през прозореца веселият глас на Сюзан ла Грейндж. — Никога не бил виждал толкова смачкана кола. Е, след войната в Кувейт.
— Женски измишльотини — изръмжа отбранително Боби ла Грейндж.
— Да бе! Трябваше да се обадя на съседа, за да премести бика на другото пасбище и да те свали от онова дърво.