Мъдреца сърдечно поздрави Боби ла Грейндж.
— Приятел ли си довел? — попита той, като посочи на двамата мъже срещуположната пейка, на която седеше Уинтърсоул предишната сутрин.
— Стар приятел от училище — обясни Ла Грейндж, след като седнаха. — Хенри, това е Мъдреца. Мъдрец, Хенри.
Двамата мъже си кимнаха.
— Разказах на Хенри за онези индиански талисмани, които спомена, че можеш да намериш — каза небрежно Боби ла Грейндж:
— Предполагам, нямаш нищо напротив, че доведох още един купувач.
— Винаги съм помагал на хората в този ужасно объркан свят.
— Старецът повдигна тъмните си очила и заоглежда Лайтстоун със зачервени очи. — Суеверен ли си, Хенри?
Лайтстоун сви рамене.
— Вярвам, че има прекалено много неща, които не разбираме. А и определено късметът не ме спохожда напоследък. Срещата ми с Боби е най-хубавото нещо, което ми се е случило, след като приятелката ми ме напусна. Така че, по дяволите, един индиански боен талисман може пък да помогне точно както дяволът може да направи нещата по-лоши.
— Нещата никога не са такива, каквито изглеждат, но винаги могат да станат по-добри, отколкото са — отвърна загадъчно Мъдреца.
— Знаеш ли — усмихна се Лайтстоун. — Баба ми приказваше такива неща.
— Наистина ли? — Старецът се наведе над масата и здраво стисна чашата със слабите си ръце. — Пророк ли беше?
— Какво?
— Пророк — този, който вижда бъдещето — обясни Мъдреца.
— Нямам представа. Знам само, че ми разказваше истории за добрите духове и за дявола.
— Доброто срещу дявола. Светлината срещу тъмнината — развълнувано прошепна старият човек.
— Да, точно така — отвърна Лайтстоун. — Тя разказваше, че духовете били в баланс и хармония като деня и нощта, които се нижат един след друг във вечността…
— И какво още? — Мъдреца нетърпеливо се наведе толкова близо, сякаш бе готов да улови следващите му думи.
— Не знам. Беше много отдавна — извинително се усмихна Лайтстоун. — Спомням си, тя говореше за някакво бедствие, което ще ни сполети, ако нещо разруши равновесието. Тъмнината може да се спусне над земята и да погълне светлината. Викаше му… не мога да…
— Апокалипсис? — измърмори уверено Мъдреца.
— Точно така, апокалипсис. Така го наричаше и тя. — Лайтстоун се загледа над главата на Мъдреца, сякаш вглъбен в мислите си. — Човече, забравил бях тези истории.
— Твоята баба е била пророк — заяви старецът с равен глас. — И вероятно си наследил нейната дарба.
— Наистина ли? — Лайтстоун недоверчиво се вгледа в стария човек. — Нямам и най-малка представа… че ще мога да виждам бъдещето.
— Разбира се, че нямаш. — Старият мъж бързо огледа ресторанта и сниши глас: — То няма да се прояви, докато нещо — или някой — не събуди в теб духовете. И дори тогава ще се появяват само проблясъци. Ние никога не си позволяваме да виждаме цялата истина.
После за около тридесет секунди той потъна в размисъл, а другите двама мъже останаха смълчани.
— Е, смяташ ли, че истински индиански боен талисман може да ми помогне да се помиря с духовете във фермата и да вкара в правия път моя приятел? — попита Ла Грейндж предпазливо накрая. Мъдреца сякаш се събуди от дълбока дрямка.
— О, да, няма съмнение — започна той колебливо, но постепенно гласът му се повиши. — За зла беда не мога да накарам оная упорита индианка да извади специален талисман за теб — сви немощните си рамене той. — Но все някога ще стане. Обикновено повечето жени от племето апахи поради някаква причина след време продават семейните си накити. Но само от време на време… — Той разпери немощните си ръце вместо отговор. — Какво мога да направя?
— Не мислиш ли, че ще го даде за по-добра цена? — попита Ла Грейндж.
— Не мисля, но предполагам, че е възможно — въздъхна Мъдреца. — Какво ще кажете да вдигнем цената на триста долара?
— Ако ще донесе късмет на моя приятел. По дяволите, разбира се — искрено предложи Боби ла Грейндж.
— Ох — изпъшка старецът и замига изненадано. — Не знаех, че възнамеряваш да купиш талисман и за твоя приятел…
Без предупреждение той се протегна към дясната ръка на Лайтстоун, издърпа я към себе си и проследи с набръчкания си показалец главните линии върху дланта на тайния агент.
Лайтстоун търпеливо наблюдаваше движенията му.
Мърморейки си, Мъдреца бързо проследи три от линиите. Все още неудовлетворен, той натисна силно с върха на пръста върху кокалчетата и китката, сякаш се опитваше да изчисли силата и гъвкавостта им.
Накрая пусна ръката на агента, облегна се на стола и поклати глава.