— Ами да, има — бързо отвърна Уотли. — Приятно ми е да ви съобщя, че всички са по местата си. Нашият екип и… техните… — Изведнъж той се сети, че не знае нищо за другия гост на Смолсрийд.
— Можеш да говориш свободно — нетърпеливо процеди конгресменът. — Всички тук се познаваме.
„Вие да, но не и аз“ — помисли си той разтревожено, но продължи:
— Сега установяваме контакт с военната група. Това ще стане — Уотли погледна часовника си — след осем часа.
— Надеждна ли е тази група? — Сам Тисбъри зададе въпроса директно на Смолсрийд.
— Да, по дяволите — отвърна конгресменът. — Познавам лично тези хора от деца. С някои дори поддържам връзки, след като се окопаха в планините. От време на време получавам писма от тях. Предполагам, се надяват да използвам положението си, за да им помагам. И доколкото мога да преценя, все още са щури, както някога.
— Те може да са щури като проклетите диви петли, но това не означава, че заслужават доверие — възрази богатият индустриалец.
— Сам, напълно гарантирам, че тези хора мразят федералното правителство и всичко, свързано с него. Всеки в района го знае — увери го Смолсрийд.
— Но смяташ ли, че хората ти от района са способни да се справят с екипа федерални агенти? — притисна го Тисбъри. — Реджис, трябва ли да ти напомням, че цялата операция трябва да бъде перфектна. Ако само нещо породи и най-малко съмнение, проклетите журналисти ще започнат да душат наоколо и да задават въпроси. И тогава отиваме по дяволите.
— Всъщност ние предварително обсъдихме възможните проблеми — неуверено се обади Саймън Уотли, досещайки се, че поне един от гостите на Смолсрийд има силата да плати за смъртта на екипа федерални агенти. Той дори не искаше да си помисли какво щеше да му се случи, ако нещо се обърка.
— Е? — Тисбъри извърна лице към подчинения на Смолсрийд.
— Ами, след като проучихме… тяхната бойна готовност, решихме да им предложим по-добро оръжие.
— И какво? — Тисбъри вдигна вежди.
— Автомати М-16, предпоследния армейски модел. Подполковник Ръстман, хм, „уреди“ необходимите документи, за да оправдае изчезването им от едно поделение на Националната гвардия. Нашият екип ще научи ония да боравят с оръжията и ще им направи няколко тренировъчни упражнения, преди да започнем… Уверявам ви, че всичко ще изглежда както трябва.
— Много добре, харесва ми — кимна доволно Сам Тисбъри. — И сте абсолютно сигурни, че тези агенти са по местата си?
— Ами…
— По дяволите! — избухна индустриалецът. — Имате информаторка, която ни струва цяла пачка, за да я внедрим. Използвайте я!
— Ох, да, сър, те… Искам да кажа, знам със сигурност, че агентите са в провинция Джаспър, Орегон — заекна Саймън Уотли.
Докато изговаряше тези думи, Уотли смътно си спомни някои противоречиви подробности от последния рапорт на информатора му. Той бързаше да опакова багажа си — и в бързината, и заради проклетата умора не прочете внимателно съобщението. Нещо с екип „Браво“ не беше по план. Но определено бяха в провинция Джаспър, Орегон. Той си спомняше тази част ясно. Това беше важното.
— Саймън е осигурил хора, които са в състояние да ни дадат цялата актуална информация, от която се нуждаем — весело добави Смолсрийд. — Те със сигурност ще знаят всяка секунда къде се намира противникът. Прав ли съм, Саймън?
„Надявам се да е така“ — помисли си Уотли, усещайки как стомахът му се свива, но отговори:
— Да, сър, абсолютно.
— Тези агенти причиниха смъртта на моя баща, моя син и моята дъщеря — напомни на всички в стаята Тисбъри. И можеше да си го позволи. Като влиятелен индустриалец трето поколение, той безрезервно вярваше, че огромното богатство и влияние му дават право да търси отмъщение според предложената цена. — И те ще си платят. Ще платят скъпо.
— Трябва да ви напомня, че загубихме и шест от учредителите на ICER — прекъсна го непознатият с плътен прокобен глас, който избуча от дъното на стаята и стресна Саймън Уотли. — Докато не възстановим комитета с равни по сила, влияние и идеология членове, екстремистите ще продължат да вилнеят. Тези агенти ни накараха да страдаме ужасно и ни върнаха назад. Това незабавно трябва да се спре!
— И ще бъде спряно — обеща Реджис Джей Смолсрийд. — Имате думата ми.
— А сведенията? — Тисбъри преследваше интересуващия го въпрос.
— Мога да пускам дневния отчетпо факса… — започна Саймън Уотли, но Тисбъри бързо го прекъсна.
— Никакви факсове. Никакви писмени доклади. И най-вече телефонни разговори — категорично заповяда той. — Не искам да се озова във федералния затвор заради някакво проклето подслушване по телефона. Искам изчерпателни устни доклади на всеки два дни, за предпочитане тук в този кабинет.