— Предполагам, че той не е от типа хора, които биха се съг ласили да гледат куче.
Изведнъж сериозното й изражение се замени с усмивка.
— Е, като спомена това, ти също не правиш впечатление на някой, който е готов да гледа куче?
— Защо пък не?
— Интуиция на гадател.
— Аха.
— Означава ли „аха“, че не вярваш на гадателите?
— Означава, че винаги съм любопитен да открия как стават нещата. Без врачките да ми гледат на ръка или да използват колода от 78 карти.
— Понякога екстрасенсите използват различни форми. Аз просто умея да усещам нещата такива, каквито са — сериозно отвърна тя. — Ти не приличаш на хората, които се обвързват със съпруга, деца, кучета — всичко, което изисква постоянни грижи. Тя се усмихна неуверено.
— Не си такъв, нали?
Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.
— Нямам съпруга и деца — съгласи се Лайтстоун, подсъзнателно усещащ отново онези предупредителни звънци.
— Разбира се — уверено заговори тя, сякаш потвърждаваше добре известен факт. — И със сигурност нямаш куче?
Лайтстоун сви рамене.
— Израснал съм с тях и предполагам, че бяха добри приятели. Искам да кажа, че те бяха доста привързани. Но винаги са изглеждали толкова зависими… сякаш нямат собствен живот.
— Затова ли никога не си имал собствено куче, след като си напуснал дома си?
— Никога не съм изпитвал тази нужда. А и не се задържам дълго на едно място.
Тя кимна. Личеше си, че се забавлява, и той усети как се отпуска… но само след миг се сепна от следващия й рязък въпрос.
— Някога страхувал ли си се от тях?
— От какво? Кучетата? — захили се Лайтстоун, но умът му продължи да я анализира критично. — Разбира се, че не.
— Дори от големите и страшните? — В чувствения й глас се прамъкна недоверие.
— Имаш предвид добермани, немски овчарки, такива породи ли?
— Или ротвайлери и питбули.
— Не, не, наистина — увери я Хенри, след като за кратко обмисли въпроса й. — Разбирам, че звучи доста самоуверено. Но кучето усеща, ако се страхуваш от него. И от опита, който имам, ако не се страхуваш, те обикновено отстъпват.
— А ако не го направят?
— Не знам, предполагам, че ще се наложи да използвам груба сила. — Хенри Лайтстоун сви рамене. — Никога не съм имал подобен проблем.
— А какво ще кажеш за котките? Лайтстоун любопитно вирна глава.
— Питаш ме дали се страхувам от котки?
Тя кимна, изведнъж зелените й очи със златисти петънца заблестяха. Едно видение, което напълно го влудяваше и тревожеше, откакто беше влязъл в странната стая.
— Предполагам, честният ми отговор е, че аз никога не съм виждал достатъчно голяма, за да… — започна той. Но след това тихо и в същото време много тежко тупване зад гърба му го накара да извърти глава и рамене. Инстинктивно вдигна ръцете си в защитна позиция — после замръзна, когато откри, че се взира в полуприсвити жълти очи с непроницаемо фокусирани като точки зеници, насочени в далечината и безумно трептящи в средата. — … за да ме уплаши — завърши той с дрезгаво шепнене. Собствените му зеници се разшириха от шока, когато разбра защо онези невероятно хипнотични очи трептят.
— Не мърдай — предупреди го тя с учудващо спокоен и равен глас.
— Не се тревожи, няма — обеща той, но въпреки това го направи. Бавно, после малко по-бързо свали ръце и ги отпусна върху кръстосаните си крака, сякаш това беше най-правилното нещо, което трябваше да направи.
— Какво е това? — прошепна той, наистина учуден, че успя да изрече думите с невероятно скованите си гласни струни.
— Ще видиш…
Очите му бавно привикнаха с тъмнината и той видя ниското чело и полуизправените уши, белезникавите оранжеви мустаци, които стърчаха от двете страни на муцуната, покрита като с дебело кадифе… Но най-вече огромната, мускулеста, обагренав сребристо чернота.
О, боже господи.
Пантера.
За миг Хенри Лайтстоун повярва, че ще умре от ужасна смърт. Сърцето му заби в гърдите, а някаква примитивна част от неговия разум пищеше, че трябва да избяга, да се бори, да се скрие, да направи нещо, преди да е станало много късно. Но после поради някаква причина, която той въобще не успя да схване, усети, че единствено леко наклонените уши могат да имат някакъв смисъл.
Не мърдай. Без значение какво ще стане, не мърдай.
Нямаше представа дали той си помисли това, или някой друг — всъщност жената — изрече тези думи.
После с много бързо движение, за да успее да го види, котката неочаквано се доближи — по-точно скочи — и тежките й твърди лапи притиснаха ръцете на Лайтстоун върху краката му, ужасно острите нокти леко се вкопчиха в китките му и дългите мустаци докоснаха гърлото му, преди огромната котка изведнъж да издаде плътен вой и да потърка чело в брадата му.