— Ето едно предимство да си без работа. Пък и засега приятелят ми, фермерът, не ме измъква рано от леглото с някаква кравешка задача, така че мога да си поспя. — Лайтстоун вдигна ръчно написаното меню. — И като спомена за предсказване на бъдещето, предполагам, че тази сутрин не си пропуснала да поръчаш чая?
Тя сви рамене, а заоблените й гърди привлекателно изпънаха меката памучна материя на блузата.
— Съжалявам. Но наистина не можеш да се оплачеш от кафето при бързината, с която го правят тук. Обаче Дани действително е много добър с бърканите яйца — ако ги обичаш с много зелен лук и китайски грах. А и паят с мармалад е фантастичен. Разбира се, ако си достатъчно смел.
— Бърканите яйца ми звучат страхотно. И мармаладен пай.
— Добър избор.
Лайтстоун огледа оградената веранда.
— Не виждам помощничката ти днес.
Карла го изгледа със студен преценяващ поглед.
— Очевидно това е една от онези сутрини, в които всички „без работа“ са решили да си поспят.
— Аха.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но после изведнъж се обърна и се запъти към кухнята.
Когато се върна след малко, носеше украсена керамична чаша. Мълчаливо избута кафето от Лайтстоун, постави другата димяща чаша пред него, мина от другата страна на масата, седна с брадичка, подпряна върху преплетените си пръсти, и изкомандва:
— Пий.
Хенри Лайтстоун смутено набръчка вежди, когато за миг се втренчи в зелените й очи със златисти петънца, а после към чашата.
— Чай?
— Точно така.
Той се усмихна, след като изведнъж я разбра.
— Сериозна ли си?
— Напълно — отвърна тя с решителен глас.
Лайтстоун внимателно поднесе димящата чаша до устните си и трепна.
— Горещ е.
— Въпреки това го изпий.
Отново за кратък миг той прикова поглед в зелените очи със златисти петънца. После покорно поднесе чашата до устните си, изпи горещия чай на няколко големи глътки и постави обратно върху масата украсения съд.
Усети топлината, излъчвана от ръката й при неволния допир до неговата, когато тя се протегна, за да премести керамичната чашапо-близодосебеси.
Хенри Лайтстоун замаяно наблюдаваше как жената подробно и любопитно разглежда останалата утайка, натиска с показалец върху дъното на чашата, внимателно го завърта, изчаква няколко секунди и после дълго мълча, очевидно обмисляйки резултата.
Накрая тя изпусна дълбока въздишка, която причини сърцебиене в гърдите на Лайтстоун.
Той я изчакваше да проговори, но тя продължаваше да стои там с брадичка върху преплетените си пръсти, взирайки се в малката чаша.
— Какво показва? — любопитно попита той.
Тя се сепна, вдигна поглед и тръсна глава, сякаш искаше да си изясни някои неща. После прикова очи в Лайтстоун продължително и оценяващо.
— Наистина ли искаш да я видиш пак?
Хенри Лайтстоун се поколеба, интуитивно усещайки, че това, което щеше да каже, можеше значително да повлияе на много неща… и на връзката им в бъдеще.
Накрая той поклати глава.
— Да. Искам да видя и двете ви.
Карла за миг затвори очи, после погледна надолу към чашата за последен път, пое си дълбоко дъх, изпусна го бавно, след това стана тихо и се скри в странноприемницата.
Две минути по-късно тя се върна с пантерата от едната й страна. Очите на котката бяха привидно нефокусирани, ушите й леко отпуснати, огромната глава се поклащаше налявонадясно.
На дневна светлина тя изглеждаше още по-поразително красива… и по-страшна.
„И двете са страхотни“ — помисли той, но после мислено подскочи, когато аларменият звънец в главата му отново се обади. Обмисляше възможния мотив на тази подсъзнателна реакция, докато жената и котката се доближиха до него.
— Сложила съм нашийника й, но все пак бъди внимателен.
Тази сутрин е малко по-странна — предупреди Карла.
Пантерата крачеше близо до господарката си, докато се приближиха на около шест стъпки от Лайтстоун. После голямата котка внезапно спря, извърна рязко кадифената си глава към него, издаде смразяващ рев и се втурна напред.
Хенри Лайтстоун отново бе притиснат от масивните нокти, мускули и блестяща козина, а двете огромни очи, искрящи и жълти, напрегнато се взираха в неговите. Той усещаше дъха и грубите й твърди мустаци, които гъделичкаха лицето му. Въпреки че на дневна светлина тя изглеждаше много по-заплашителна, този път той не почувства нито страх, нито вълнение.
Аналитичната част от мозъка му се опитваше да съпостави първоначалната зрителна представа, която той натрупа за голямата котка — огромната й привързаност към жената, бавно поклащащата се глава, леко отпуснатите уши, очите й, привидно нефокусирани, — с факта, че сега ушите на пантерата стояха изправени, а очите й определено приковани в неговите. Но той знаеше малко за поведението на тези животни и още по-малко за този хищник.