Събитията толкова го бяха завладели, че той съвсем беше забравил за храната.
Тя предаде поръчката на младия готвач, който се усмихна и се върна в кухнята.
— Така че… — започна Лайтстоун, когато неочаквано външната врата на оградената веранда се отвори зад тях.
— Ох, време е за работа — машинално реагира Карла на познатия звук. Тя понечи да стане, но се поколеба, когато си спомни за блажено спящата пантера.
— Всичко е наред, остави я — увери я Лайтстоун.
— Не знам…
— Няма да мърдам. Само не се отдалечавай много, в случай че се събуди и реши, че иска още от вкусната закуска.
Явно Карла все още се чувстваше несигурна, но усмивката на Лайтстоун й вдъхна увереност. После тя погледна през рамо и видя кой беше влязъл в ресторанта.
— Добре, нека да остане. Веднага се връщам — съгласи се тя тихо, но с ясно изразена острота в гласа.
— Мога ли да помогна? — попита Карла, когато приближи двамата мъже — Уинтърсоул, от чиито очи я полазваха студени тръпки, и другия, по-младия, когото не беше виждала никога преди това. Веднага забеляза, че Уинтърсоул все още носеше гердана от мечи нокти.
— Очаквах писмо тази сутрин, но не е в кутията ми. — Очите на Уинтърсоул стрелнаха самотния гост на близката маса.
— Съжалявам, но получената поща е разпределена по кутиите. Следващата пратка ще пристигне късно следобед.
— Това е лична доставка — упорстваше Уинтърсоул. — Трябва да е предадена вчера сутринта. Карла поклати глава.
— Съжалявам, но всичко е в кутиите и никой не е донасял нищо тази сутрин.
— Нямаш нищо напротив да провериш отново, за по-сигурно. Вероятно възнамеряваше това да бъде въпрос, но прозвуча като директна заповед.
— Тук не получаваме чак толкова много писма. — Младата жена с усилие прикриваше раздразнението си и прикова поглед в разстройващите я сиви очи. — Вашата кутия е номер четиринадесет, така ли?
Уинтърсоул се поколеба за част от секундата, после кимна. — Тогава няма защо да проверявам. Абсолютно съм сигурна, че няма писмо за вас.
Тя понечи да се отдалечи, но силна ръка внезапно сграбчи нейната китка.
— Сержантът ви помоли да проверите. — По-младият мъж се втренчи в нея. — Предлагам ви да го направите. Веднага.
— Махни си ръката! — започна Карла решително, но изведнъж младежът изскимтя и падна на колене.
— Надявам се, правилно чух отговора й, че не е получавала никакви писма тази сутрин. Може би ти не я разбра? — Хенри Лайтстоун задържа младежа на колене, като болезненото извиваше китката му с една ръка, но пронизваше с поглед Уинтърсоул.
— Хей, престанете и двамата! — бързо се намеси Карла, но не достатъчно, за да попречи.
Младият добре обучен войник се отпусна, очевидно за да освободи китката си. После, когато реши, че е настъпил удобният момент, той наведе рамо, извъртя крака и понечи да стане, за да успее с кокалчетата на ръката си да удари в слабините Лайтстоун.
Но бившето ченге, обучено по бойни изкуства, очакваше атаката.
Изведнъж висок пронизителен писък заглуши звука на пукащите кости на китката.
— Ох, по дяволите! — Този път Карла не направи усилие да скрие истинските си чувства и бързо посегна към джоба на престилката си.
Забелязвайки разярения поглед на Уинтърсоул, Хенри Лайтстоун моментално пусна счупената китка на младежа и се извърна в отбранителна поза, когато изведнъж заграденото пространство отекна от ужасен див рев.
И Уинтърсоул, вече със свита ръка за нанасяне на осакатяващ удар, и Лайтстоун, инстинктивно готов за блокиране и контраудар, се извърнаха.
— САША! НЕ! ПРИ МЕН, ВЕДНАГА!
Котката беше вече във въздуха, готова да се нахвърли, задните й крака изпънати, ноктите на предните й лапи размахани за удара към двата замъглени образа, когато познатият, уверен и заповеднически тон на жената я накара да се откаже от смъртоносното нападение. Тя се извъртя във въздуха, отскочи в посоката, откъдето долетя гласът на жената и после — веднага след като осъществи физическия контакт със своята царица — се извърна към другите с оголени зъби и издаде непокорен, разтърсващ гредите рев.
— Никой да не мърда! — разярено изсъска жената.
Не трябваше да се безпокои. И тримата мъже бяха замръзнали по местата си.
— Просто останете където сте — нареди отново жената. Очите й блестяха от ярост, докато бавно отпусна встрани дясната си ръка — онази, с която стискаше малкия предавател. — Ще я изведа оттук.