— Да, мадам.
— Мисля, че може да се уреди.
Три минути по-късно Уинтърсоул й подаде запечатания плик. Тя хвърли поглед към адреса.
— Пощенска кутия петнадесет? Няма да отиде много далеч, нали? — закачливо отбеляза тя. — Чак ми е неудобно да взема пари за марката.
— Няма проблеми, мадам. Сигурен съм, че правителството се нуждае от парите. — Уинтърсоул посочи на младежа вратата. — Ще се видим утре по същото време, освен ако не промените мнението си.
Карла изчака, докато двамата мъже се качат в пикапа и излязат от паркинга. После се обърна към Лайтстоун, който стоеше до нея, с очи приковани в отдалечаващото се превозно средство в необикновен зелен цвят.
Почти като военна маскировка, но не съвсем. Интересно.
— По дяволите, би ли ми обяснил какво става тук? — остро попита Карла.
— Бих искал, но нямам и най-малка представа — искрено отвърна Хенри Лайтстоун, като наблюдаваше как по-младият мъж оглежда за последен път ресторанта, преди да се скрият от погледа им. — Имаш много интересни клиенти.
— Меко казано.
— Слушай, Карла, мисля, че ти причиних достатъчно проблеми за една сутрин. Имаш ли нещо напротив…
— Да се върнеш утре за закуска? — довърши тя вместо него.
Лайтстоун кимна.
— Добра идея — съгласи се жената, разтривайки врата си. — Мисля, че всички трябва да се поуспокоим малко.
Той понечи да каже нещо, но само кимна.
Чувствената млада жена със зелените очи със златисти петънца се скри зад вратата на кухнята и загледа как Хенри Лайтстоун прекосява верандата, обръща се за секунда и след като реши, че никой не го наблюдава, затича към пикапа си.
„Добре, Хенри — помисли си тя, като го следеше как подкарва с бясна скорост в същата посока, в която се скри другата кола. — Ще разбера кой си ти?“ И по-важното, какво, по дяволите, правиш тук?
27.
Както им заповяда, членовете на ударната група за откриване и унищожаване на противника очакваха Уинтърсоул да се завърне в лагера. Всички без един.
— Къде е Едно-седем? — запита Уинтърсоул, когато той и по-младият ранен войник се присъединиха около малкия огън към другите, цивилно облечени членове на екипа.
— Трябва вече да е напуснал позицията си, главен сержант — незабавно отвърна специалистът по комуникации и медик на екипа. Тя мигновено забеляза току-що направената гипсова превръзка на лявата китка на Едно-четири под якето, но нищо не попита. Главен сержант Аран Уинтърсоул щеше да им каже каквото сметнеше за необходимо, когато и ако желаеше. Край на дискусията.
— Защо?
Краткото кодирано съобщение на Уинтърсоул, предадено от пикапа по секретната радиомрежа, заповядваше на всички да се съберат в лагера точно в 13,00 часа. Не беше обичайно член на такъв елитен екип да не зачита заповедите на командира си.
— Странно, главен сержант. Съобщението, което той изпрати, беше: „Едно-седем не може да се освободи. Край“ — отвърна специалистът по комуникации.
Уинтърсоул кимна.
— Добре, когато се върне, ще го разпитаме. Докладвайте за положението — първо оръжията.
— Главен сержант, тази сутрин Едно-пет и аз занесохме оръжията на доброволческата група. — Едно-две, оръжейният специалист на екипа, измъкна малко тефтерче от джоба си и започна да чете списъка. — Двадесет нови автомата М16-А1 — по един за всеки от четиринайсетте възрастни мъже и за двамата тийнейджъри в групата, плюс четири за съпругите; сто хиляди патрона калибър 5,56; двеста двадесетпатронни пълнители; двадесет комплекта бойно снаряжение от виетнамската война плюс манерки и лични превързочни пакети; достатъчно куршуми, барут и капсули за презареждане на още петдесет хиляди патрона; и двадесет дезактивиращи комплекта. Всички оръжия, боеприпаси, пълнители, екипировки и пакети са производство след 1976.
— Сега къде се намират? — попита Уинтърсоул.
— Направихме още един временен склад два квадранта южно от лагера им. Мястото е замаскирано с камъни и с растителност, със сигурност сме ограничили достъпа до тях. — Войникът сви рамене. — Трябва да се изрови твърде много нарязан бор, преди да се забележи нещо.
— Ще могат ли да останат навън до събота?
— Няма проблеми, главен сержант.
— Добра работа, ефрейтор. Следващият доклад — разузнавачите.
Едно-три и Едно-шест докладваха накратко. Те обикаляли цяла сутрин местните мотели, барове, магазини, ресторанти и газостанции. Никой от тях не забелязал хора с отличителните белези на агентите от екипа за специални операции, описан от подполковник Джон Ръстман. Федералните агенти, които според информатора им се предполагаше, че действат в района през последните три и половина дни. Доколкото знаеха, Едно-седем щеше да докладва за същата ситуация. Нито един от войниците нямаше представа защо техният колега от екипа изведнъж не можа да се оттегли от разузнавателната си позиция.