И освен това не е логично американски войници да обикалят околността и да следят федерални агенти“ — напомни си Хенри Лайтстоун, като се питаше защо още стои тук в този слънчев, но студен следобед, когато трябваше да свърши толкова неща, и то много бързо.
Например да провери пикапа си за някакъв нежелан подарък?
Той си отговори на този въпрос десет минути по-късно, когато се мушна под колата и откри първия предавател. Или най-малкото приличаше на нещо такова.
„Алуминиева кутийка с размери пет на пет сантиметра, с магнитна основа, гъвкава стоманена антена, боядисана в тъмнозелено. Какво друго, по дяволите, можеше да бъде?“ О, да, точно така.
Военно мислене.
„Защо ще се тревожат да проследяват нещо или някого, когато е много по-лесно просто да го взривят на парчета? Господи, Майк — помисли си Хенри Лайтстоун, — защо не си тук наблизо, когато наистина се нуждая от теб?“ Той намери още едно устройство под двигателя, което много приличаше на първото — само че отстрани имаше превключватели и гъвкави антени с различни дължини. Опита да се доближи, за да провери дали превключвателите бяха на позиция „включено“. След това реши да прати по дяволите всичко.
Първото устройство вероятно е предавател, предположи той и бързо го отстрани от шасито. Но не можа да измисли някаква разумна причина защо, ако и второто е обикновен маяк, ще се нуждае от бутони за включване и изключване и чифт антени на две различни честоти? Обаче му хрумнаха много причини защо един радиопредавател може да бъде оборудван по този начин. Особено такъв, зареден с С-4 и електронен детонатор.
Един за активизиране и един за взривяване.
Чудесно.
„Добре, момчета — помисли си той, като предпазливо се протегна под седалката на шофьора, измъкна малък клетъчен телефон и непромокаема найлонова торбичка, провери съдържанието й, пъхна ги във вътрешния джоб на якето и внимателно затвори вратата. — Ето какво ще направя сега!“ Най-накрая в шест без петнадесет вечерта Хенри Лайтстоун се върна пеша до центъра на град Логърхед. Малко са преувеличили с името, реши той. Логърхед въобще не приличаше на град. Но при продължителното ходене пеша имаше време да обмисли много важни въпроси… Най-важният: не бива да се навърта около склада, където екип „Браво“ беше зает с бог знае какво. Не и засега. Не, докато не разбере какво става.
Междувременно той трябваше да ги предупреди.
И не по клетъчния телефон, защото онези типове можеше да са умни и да засекат с честотен скенер разговорите му.
„Трябва да изчакам, докато се върнат по стаите си в мотела“ — помисли си Хенри разтревожено, защото знаеше, че Пакстън ще държи останалите в склада, докато не преброят всяка изплъзнала им се змия. А това можеше да се проточи.
Но можеше ли да чака толкова дълго?
Той обмисляше подробно този въпрос през целия път обратно до града и накрая стигна до заключението, че може. Ако времето беше критичен фактор, тогава някой от тези наблюдаващи го типове щеше да се навърта около пикапа с бинокъл и след като идентифицира шофьора, да активира устройството. БАМ! И щяха да го взривят на парченца. Но фактът, че екипът си тръгна и изостави пикапа, насочваше към следната перспектива: Очевидно знаеха, че имат предостатъчно време да изпълнят задачата си и да взривят колата му, ако препречи някъде пътя им.
Затова Лайтстоун реши засега да се покрие. Не биваше да рискува и да привлече каквото и да било внимание върху останалите от екип „Браво“, докато не добие по-ясна представа за ситуацията.
Но междувременно нямаше намерение да се връща и в ранчото на Боби и Сюзан ла Грейндж, дори никой да не го следеше. Кой знае дали онези яки задници — които и да бяха и каквото и да правеха, наблюдавайки екипа от тайни агенти — не са го дебнали през последните няколко дена.
„Логично е да има и други членове от техния екип в околността и вероятно само ме чакат да се появя, за да ми лепнат опашка… или да ме унищожат, ако се опитам да предам някакво съобщение. И това много лесно ще стане, ако не ги открия.“ По дяволите.
Лайтстоун поглеждаше часовника си и продължаваше да бърза, защото магазинът, за който си спомняше, вероятно затваряше в шест, ако имаше късмет, или в пет и тридесет, ако нямаше.
Докато вървеше, мислите му се върнаха на радиопредавателя и взривното устройство. Някой можеше да ги е лепнал на пикапа му по-рано тази седмица, но той се съмняваше, защото екип „Браво“ беше пристигнал само преди колко?… Преди четири дни и единствените местни жители, с които бе имал някакъв контакт, с изключение собственика на склада, бяха Боби и Сюзан, старият глупак, Мъдреца… И жената. Не че това имаше голямо значение.