— Е, благодарим ти, господи! — подигравателно измърмори Пакстън, като погледна към часовника, после към колегите си. — Вече е девет часът. Почти тринадесет часа, откакто се занимаваме с тази работа и вече сме изпразнили цели два сандъка. Доколкото мога да смятам — добави командирът на екипа, взирайки се в двата облепени с тиксо терариума на дългата лавица, — при тази скорост няма да ни трябва повече от… да кажем, два месеца, за да прехвърлим останалите.
— Наистина ли мислиш, че системата ще действа и за тарантулите? — недоверчиво попита Томас Уошак.
— Трябват ни по-голям басейн и още лед — мрачно отбеляза Дуайт Стоунър.
Лари Пакстън смълча колегите си със смразяващ поглед.
— Може да се наложи да измислим друга система за тарантулите — призна той. — Ако се наложи, ще го направим. Иначе защо ни наричат „специални агенти“.
— Като заговори за специални агенти, чудя се какво ли прави Хенри в този момент? — попита Майк Такахара изтощените си колеги.
— Не знам — изсумтя Лари Пакстън и отново разтри натъртеното си рамо. — Но каквото и да е, надявам се, по дяволите, да е подложен на адски мъчения.
— И здравата да си е изкарал ума — добави Дуайт Стоунър.
— О, да — кимна одобрително Пакстън. — И това също.
Хенри Лайтстоун се задъха от страх и болка, когато острите нокти се впиха в крака му.
— Зарежи… обясненията — отвърна младата чувствена жена, останала без дъх. Цялото й тяло блестеше от пот и в зелените й очи със златисти петънца се таяха безкрайни изблици на страст и желание. — Ноктите ми не са… толкова дълги.
Всеки мускул на блестящото от пот тяло на Хенри Лайтстоун се напрягаше, докато се мъчеше да овладее физическия и емоционален вихър, в който се носеше през тези няколко часа, преминали без всякакви задръжки.
— Не твоите… Нейните!
— Какво?
Карла се надигна, за да погледне над рамото си, после изви гръб и изстена, когато ръцете му погалиха влажните й гърди, блестящи на нощната светлина.
— Кога… се присламчи тук? Мислих си, че… съм я заключила! — Тя направи опит да се контролира, но после изцяло се отдаде на пълното удоволствие на възбудата, като леко отблъсна пантерата.
— Нямам представа… не съм видял кога е слязла — задъхваше се Лайтстоун, разкъсван между страстта и самосъхранението, а всяка частица от съзнанието му се насочваше към засилващите се възбудени и обезумели движения на жената.
— Добре! — Тя го целуваше страстно, докато галеше лъскавите си от пот гърди върху настръхналата му кожа.
Като установи, че чувството му на самоконтрол бързо го напуска, Лайтстоун изстена дълбоко, после я преобърна по гръб, а дългите й нежни крака здраво притиснаха кръста му и ръцете й обгърнаха врата му.
„Ти си луд, Лайтстоун — каза си той. — Абсолютно шибан ненормалник.“ Усещаше в разгара на блаженството си как силната огромна котка го избутва настрана, после отново забрави и за последвалия рев, и за острата болка върху ръката си, когато се отдаде на следващия неустоим порив…
Едва по-късно, когато лежеше по гръб, опитвайки се упорито да овладее и дишането, и възбудата си — с въздишащата сънливо Карла, сгушена до дясното му рамо, и доволно ръмжащата пантера, прелепена до врата и другото му рамо, — чак тогава Хенри Лайтстоун разбра, че лъскавият блясък върху гърдите, ръцете и рамената му определено не беше от потта.
— Хей — прошепна той на чувственото същество, сгушено до дясното му рамо, докато се опитваше да отблъсне другото, ръмжащо до врата му.
— Хмм?
— Мисля, че кървя смъртоносно.
— Само драскотини. Не хленчи като монахиня — измърмори тя. — Бетадинът е в банята. Ще го открием сутринта… — Гласът й заглъхна в изтощена въздишка, която почти веднага се смени с тихо, равномерно дишане.
— Какво искаш да кажеш… — започна той, но бързо замълча, когато внезапно котката се събуди, яркожълтите й очи изведнъж проблеснаха в тъмнината и за миг се приковаха в неговите, преди отново да се затворят. — Малко по-късно дълбокото котешко мъркане до рамото му се поднови.
Лайтстоун остана неподвижен в тъмнината още десет минути, докато равномерното дишане на очарователните, но опасни същества от двете му страни стана дълбоко и спокойно.
Тогава се измъкна внимателно. Когато се освободи, пантерата грациозно се претърколи на празното място до спящата си господарка и със същата грация жената прилепи тялото си до това на голямата котка.
Той остана неподвижен, затихнал, като наблюдаваше и двете, докато дълбокото равномерно мъркане отново се възстанови.
След като затвори внимателно вратата след себе си, Лайтстоун запали лампата в банята, присви очи и после недоумяващо се вторачи в дясната си ръка, от лакътя до китката. Кървави струйки се стичаха от четири дълбоки успоредни рани.