— Господи, а аз се чудя защо боли — измърмори той, като наблюдаваше как кръвта, бликаща от раните на ръката, плъзва по тялото му.
Мърморейки, Лайтстоун пусна душа, приближи се до огледалото и изтръпна, когато заоглежда многобройните рани, които покриваха голяма част от рамената, гърба и бедрата му. Въпреки че бледнееха в сравнение с дълбоките прорези, кръстосващи прасеца на крака и дясната му ръка, забеляза и няколкото ивици, причинени от човешки нокти.
Може да имаш малки нокти, лейди, но със сигурност знаеш как да ги използваш.
Топлият душ му подейства чудесно, но струйките кръв, стичащи се по краката на Хенри Лайтстоун, му напомняха истинската причина за неговото посещение.
Той се опитваше да не ругае, докато триеше сапуна около раните, напомняйки си, че след няколко минути ще стане още по-лошо. Изплакна се, изтри се, доколкото успя, с огромната хавлиена кърпа на закачалката, използва няколко хартиени кърпички за временен компрес, отвори шкафчето с лекарствата… и въздъхна.
Спреят срещу отравяне на кръвта го накара да замижи няколко пъти, докато несръчно пръскаше щипещото съдържание върху раните и драскотините. Но той знаеше, че раните от ухапване на котка лесно могат да се инфектират, и си помисли, че няма причина ноктите на пантерата да са различни.
Така че се нуждаеше от нещо по-силно.
„Трябва да съм си загубил ума“ — каза си той, като се протегна към едно малко кафяво шишенце върху най-горната лавица в шкафчето.
Без да мисли за нищо друго, освен че е абсолютно необходимо да го направи, той бързо положи саморъчно направения компрес, силно притисна дланта на дясната си ръка на дъното на порцелановата мивка и изля шишенцето „Мертиолайт“ върху първата дълбока рана от лакътя до китката…
И изведнъж заудря с лявата ръка по мивката, докато се опитваше — доста неуспешно — да заглуши силните стонове от болката.
Вратата зад него рязко се отвори.
— Какво, по дяволите,… ох, боже господи!
— Извинявай, не исках да те събудя — процеди той глухо, мигайки през сълзи, като се опитваше да изтърпи влудяващата болка, която пълзеше нагоре от ръката към мозъка му.
— Помислих си… Господи, няма значение какво съм си по-мислила — промълви жената, като грабна ръката му, бързо огледа дълбоките рани, после се взря в празното шишенце на мивката и в ярките червеникави вади, стичащи се върху стената на банята. — Наистина не мога да ги разбера мъжете — промърмори тя, присвила очи. После клекна, измъкна кафяво пластмасово шише, огромна туба крем, марля и ролка лейкопласт от шкафчето под мивката.
— При всеки проклет мъжкар, изглежда, развитието спира в момента, когато навърши дванадесет години. — И между другото — разсеяно добави тя, като отвори тапата на една по-голяма бутилка, — не ти ли казах да използваш „Бетадин“?
— Какво е това? — Хенри Лайтстоун спря погледа си върху нея, в началото бегло и разсеяно, но постепенно се концентрира, докато накрая осъзна, че тя е съвсем гола и че в действителност за първи път я вижда така — на светло.
— Йод за рани от животни — обясни тя. — Действа почти като мартиолайта, но не причинява чак такава болка, че очните ти ябълки да изскочат. — Като действаше бързо и сръчно, тя запуши сифона, издърпа ръката му обратно до дъното на порцелановата мивка, после насапуниса и няколко пъти изплакна кървящите рани от лакътя до китката.
— Сегапо-добрелие?
— Много — кимна признателно Лайтстоун.
— Не знам какво става с нея — извини се младата жена, внимателно избърса раните с чиста марля, залепи дебел слой антибиотичен лейкопласт над тях и сръчно бинтова ръката му.
— Ако нещо подобно се случи и на теб, не искам да я знам. — Карла замига, опитвайки се да измисли нещо умно, за да му отвърне, но после реши да замълчи.
— Може да си по-близо до истината, отколкото предполагаш — призна тя, впила зелените си очи в тялото му. Преди Лайтстоун да успее да каже нещо, тя започна да оглежда другите драскотини.
— Хей, това от какво е? — попита тя, като посочи рамото му.
— Доколкото си спомням, тук ме захапа ти. — Лайтстоун упорито се опитваше да не обръща внимание на засилващата се възбуда от докосването на голото й тяло, но се провали напълно. — Предполагам, че някои жени се протягат за цигара след това, а други просто си точат ноктите в раменете на партньора.
— Не, не онези малките драскотини… Имам предвид тези, точно тук — тя леко погали с пръсти избледнелия белег от дълбока стара рана върху рамото му. — Дяволски съм сигурна, че не съм го направила аз… И тези също — добави тя, като се премести зад него и заоглежда гърба му. — От какво е всичко това?