— Е, ами…
— Много по-ужасни от тези, които една котка може да ти причини. — Тя се приближи, за да огледа раните, и когато го направи, несъзнателно допря гърди върху ръката и гърба му. — Не мисля, че са от котка.
— Мечка — измърмори Лайтстоун, като си помисли: „Госпо-ди, трябва да изляза оттук!“ — Какво? — Тя го завъртя за раменете и се вторачи в замъглените му от болка очи.
Внимавай.
— Без дрехи сме. Голи. Седим тук и двамата с голи задници… Думите му мигновено я смутиха и след като се огледа, тя изстена:
— Ох.
— Точно така, „ох“. Така е много по-лесно — продължи Хенри. — Ако се беше облякла, нямаше…
— Нямаше какво? — бавно сниши глас тя до страстно шепнене и се притисна силно към него.
— Не е това на каквото ти прилича.
— На мен пък определено на такова ми прилича.
— Имах нещо друго предвид.
„И аз не знам какво имам предвид“ — каза си наум Лайтстоун.
— Аз пък знам. — Тя пак прокара леко пръсти по грубите белези върху раменете му, бавно и нежно помилва гърдите му. — Просто млъкни и го остави на мен.
Ох, господи.
Тя продължи да плъзга топлите си ръце надолу по тялото му, когато изведнъж остри нокти започнаха да дращят отвън по вратата. Неочаквано се чу висок и страшен рев, който смути и двамата.
— Не й обръщай внимание — нареди жената със страстен шепот.
— Да, но какво ще стане, ако…
— Не се тревожи, не може да влезе вътре. — Тя леко захапа ухото му.
Стърженето върху дървото ставаше по-силно, ревът — по-настойчив и пантите на вратата затракаха.
— Сигурна ли си? — Погледът и докосването на топлото й гладко тяло, което се увиваше около неговото, го затрудняваше да мисли логично.
— Повярвай ми. След малко ще се махне — измърмори тя, притискайки с меките си устни неговите.
29.
Към единадесет вечерта на същия четвъртък агентите Марк Либранди и Гюс Донато от екип „Чарли“ прецениха, че могат да започнат разузнаването.
Просто е въпрос на време, обясняваше Донато на Либранди, когато спряха на паркинга пред бар „Поточето“. Влязоха, заеха масата в най-тъмния ъгъл, изчакаха сервитьорката да дойде при тях, поръчаха си две наливни бири, поставиха няколко смачкани еднодоларови банкноти върху масата — достатъчно за двете питиета плюс минимален бакшиш, за да отклонят по-нататъшния й интерес — и близаха бирата, колкото е възможно по-дълго. После точно в момента, когато търпението й се изчерпа, си поръчаха кафе.
— Надявам се Сали да не е на работа тази вечер — заяви Донато, когато влязоха в следващия бар. — Май си падна по теб. Миналата нощ доста се навърта около масата ни.
— Може би й дадох прекалено голям бакшиш — предположи Либранди.
— Петдесет цента за няколко разредени бири?
— Навярно си прав — призна Либранди. — Трябва да е мераклия за малкото ми човече.
— Е, тази вечер се опитай да го държиш в панталоните. Не мисля, че ще мога да издържа скапаната им бира и дори не искам да си помислям за кафето им.
За техен късмет огнената сервитьорка Сали не беше на смяна. Лесно разпознаващите се младежи с военен вид се отпуснаха в отдалечения ъгъл на бара. После пак си поръчаха бира и опитвайки се да не обръщат внимание на сгушената двойка в съседното сепаре, подхванаха вечната тема за местните въоръжени милиции. Накрая, след като никой не клъвна, си поръчаха две чаши от отвратителното горчиво кафе.
След безуспешното висене и в този бар Донато и Либранди си тръгнаха, чудейки се дали да не приключат вечерта в „Дупката на лалугера“ — западнал бар, който предлагаше внушителна колекция знаменца от битките по време на Гражданската война, — или пък да похарчат още някоя пара в по-реномирания салон „Ловджийска среща“, известен с поносимата си бира и почти толкова добрата колекция от еленови рога.
Докато спореха оживено за разузнавателните предимства на двете кръчми, младите и неопитни агенти пропуснаха да забележат как сгушената двойка ги проследи до паркинга.
Няколко минути след един часа Хенри Лайтстоун за втори път тази вечер бавно и предпазливо се измъкна от леглото.
Този път беше много по-лесно, защото пантерата се бе оттеглила в убежището си на дървото и — съдейки по силното й мъркаш — спеше дълбоко. Карла заспа дълбоко още щом положи глава върху възглавницата.
Хенри Лайтстоун можеше да направи този номер без ни най-малки трудности, но трябваше да свърши нещо много важно, преди да си позволи лукса на съня.