Трябваха му няколко минути, за да открие дрехите си и да облече всичко без обувките. След това бавно измина разстоянието през съседната стая с дървото надолу по коридора до една малка стая, която служеше за пощенски офис.
Не посмя да светне, но доста успешно налучкваше пътя си в тъмнината, докато се настани пред стария телефон с шайба върху обикновено метално бюро. Наложи се да отвори един от капаците на прозореца, за да може на лунната светлина да набере номера на мотела, който екип „Браво“ беше избрал за свой дом.
— Мотел „Ваканция“.
— Стаята на Лари Пакстън, моля.
— Един момент.
Лайтстоун чу осем поредни позвънявания, преди администраторката да прекъсне линията.
— Съжалявам, господине, но не отговаря. Желаете ли да оставите съобщение?
„Да, желая — помисли си Лайтстоун, — но не знам откъде да започна.“ — Бихте ли опитали стаята на Дуайт Стоунър?
— Един момент.
Този път администраторката прекъсна след седмото позвъняване.
— Господине, никой от вашите приятели не отговаря. Все пак ще оставите ли някакво съобщение?
— Не, благодаря, всичко е наред.
Хенри Лайтстоун измъкна часовника от джоба на дънките, после погледна намръщено цифрите: 01,32. При нормални обстоятелства членовете на тайния екип по това време все още можеше да са навън, да придвижват някоя фаза от операцията или да довършват късната си вечеря.
„Но нищо в цялата тази операция не е нормално“ — напомни си той, като погледна надолу към бинтованата си ръка.
Искаше му се да се обади на Халахан или на Мур, но прецени, че събуждането посред нощ беше най-малкото, което заслужаваха двамата шефове на специалния оперативен отдел заради номера с червенокраки паяци. Знаеше също, че местните управители често проверяват записите на телефонните обаждания, за да попречат на пощенските служители да водят лични разговори. Последното, от което се нуждаеше сега, беше жената да обяснява какво е това обаждане в 1,30 през нощта до някакъв невписан в телефонния указател номер на Източния бряг.
Не можеше да използва и клетъчния си телефон, защото го беше оставил в несесера зад седалката на мотоциклета си. Ако излезеше да го вземе, щеше да задейства алармената система, която Карла пусна, след като заключи външните врати и изгаси осветлението на ресторанта.
На слабата лунна светлина Лайтстоун загуби още пет минути, за да потвърди подозрението си, че домашният телефонен номер на многогодишен федерален служител Уилбър Богс не е включен в указателя. Номерът на местния офис на Агенцията за охрана на околната среда беше регистриран, но Лайтстоун не знаеше нищо за другите служители освен Богс и неговата секретарка, които имаха достъп до телефонния секретар. Затова отхвърли и тази идея, докато нещата не станат съвсем безнадеждни.
Лайтстоун не се съмняваше, че всеки местен полицай или помощник на шерифа ще предаде устното му съобщение — особено получено в един и тридесет през нощта. Но сигурно би изискал личните му документи или най-малкото обяснение, което той не желаеше или не можеше да даде в момента.
Така че оставаше само една възможност и един много интересен въпрос.
„Щом тези рейнджъри — или каквито и военни задници да са — можеха да проследят приведен в бойна готовност екип от тайни федерални агенти като «Чарли», какви бяха шансовете да не са проследили и екип «Браво» в ранчото на Боби ла Грейндж?“ Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко му харесваше.
Телефонът звънна три пъти преди един много познат глас да отговори с познатото сърдито мърморене.
— Никога не си обичал да ти звънят посред нощ, нали?
— Какво?
— Без да споменаваш името ми — изкомандва Хенри Лайтстоун, — знаеш ли кой съм?
Бившият му партньор веднага се разсъни.
— Аха, познат глас. Какво става? — Гласът на Ла Грейндж проницателно и неуверено се изви.
— Май имаме проблем. — Лайтстоун накратко описа събитията, като започна от сблъсъка в ресторанта и завърши с покупката на мотоциклета.
— Господи — прошепна бившият детектив от отдел „Убийства“. — Знаят ли твоите момчета за това?
— Все още не.
— Искаш ли да се свържа с тях?
— Не, много е опасно. Ти ме заведе при стария глупак с индианските му дрънкулки — напомни му Лайтстоун. — Ако са те проследили, моментално можем да се озовем на фронтовата линия.
— Мамка му — изруга Боби ла Грейндж.
— Точно така — отвърна Лайтстоун, досещайки се какви мисли се гонят в главата на бившия му партньор. — Вие двамата имате ли възможност да се изнесете някъде?
Мълчание.
— Да.
На заден план Лайтстоун чу отваряне на чекмедже, после познатото прещракване на полуавтоматичен пистолет.