„Точно така, приятелю — помисли си одобрително той. — Сюзан е номер едно, каквото и да стане.“ — Направи го, за по-сигурно. А къде е Джъстин?
— Той е с негови… приятели до края на седмицата.
— Може ли да остане там?
— Разбира се, няма проблем. А ти?
— Ще остана където съм. Ако ме следят, поне да не забъркам някой друг в кашата.
— В безопасност ли си? — попита Ла Грейндж.
„Превод: Искаш ли да ти помогна? Само кажи. Ще скрия Сюзан на сигурно място и после ще долетя при теб с изваден пищов — усмихна се Лайтстоун. — Старият Боби. Дяволски добър партньор.“ — Добре съм, но точно сега нямам контакт с другите. Така че ако се обади Лари, обясни му какво става и му кажи, че ще се свържа с тях утре сутринта.
— Добре. Нещо друго?
Побързай да изведеш Сюзан оттук, приятелю.
— Все още ли пазиш пейджъра?
— Аха, някъде тук е. Ще го открия.
— Добре, да приключваме. Аз ще те търся.
Лайтстоун затваряше, когато усети движение на вратата.
Извърна се бавно, умувайки как може да обясни присъствието си тук, и видя — за свое огромно облекчение — нещо, което при други обстоятелства щеше да му изкара ума. Двете блестящи жълти очи.
— Господи, Саша, дяволски ме уплаши — прошепна той.
Пантерата отвърна с дълбок гърлен рев, който му прозвуча повече като кашлица.
И изведнъж на Лайтстоун му проблесна мисълта, че за първи път е сам с опасния звяр и пантерата можеше да възприеме присъствието му в офиса на господарката си като прегрешение.
Но после голямата котка издаде нов рев, който звучеше и по-познато, и по-молещо.
— Какво искаш? Нещо за пиене ли? — осмели се да предположи Лайтстоун.
Неочаквано пантерата се обърна, излезе в коридора и търпеливо зачака недоумяващия Хенри Лайтстоун да отвори вратата на кухнята в ресторанта.
— И двамата можем да си имаме сериозни неприятности — прошепна той, когато котката продължи да търка глава в ръба на хладилника. — Но не ни пука, нали?
Очевидно знаеща отговора на този въпрос, пантерата клекна и търпеливо зачака Лайтстоун да отвори хладилника, да открие разпечатаното мляко и да извади купата.
Той наля около половин литър мляко в съда, постави го на балатума и се вторачи очакващо в пантерата. Но тя остана неподвижна, като също се взираше в него.
— Още ли искаш?
Доля мляко в купата, но получи точно същия отговор.
— Господи, толкова ли си придирчива…
В този момент на Хенри Лайтстоун му дойде наум, че стокилограмовата пантера вероятно не е кой знае колко по-различна от осемкилограмовия манкс…
Така че пак отвори хладилника и ровичка, докато открие сметаната. После изсипа млякото в близката мивка и го замени със сметана.
Едва успя да постави купата на пода, преди пантерата да го избута встрани и щастливо да залочи сметаната.
Мърморейки си, Лайтстоун върна останалото мляко и сметана в хладилника и забеляза любимата си франзела и покритата с прозрачен капак тава с разчупена печена пуйка върху един от горните рафтове. Изведнъж усети, че е страшно гладен.
Пет минути по-късно, докато дъвчеше първия си огромен залък от сандвича с пуешко месо, се сети нещо друго.
Писмото.
Отне му нови две минути, за да открие задната врата на малкия пощенски офис, която очевидно жената беше забравила да заключи.
За щастие лунната светлина осветяваше достатъчно стаята.
Лайтстоун откри два плика в кутия номер петнадесет — единия от кафява опаковъчна хартия, дебел около сантиметър, а втория обикновен, стандартен. Доколкото можеше да прецени, същия плик, който Карла продаде на мъжа със странните очи. В този плик сякаш имаше само едно прегънато листче. Адресите на пликовете, очевидно написани от различни лица, бяха с печатни букви. Още по-интересното, помисли си Лайтстоун, е, че двете лица използваха като обратен адрес съседната пощенска кутия в пощата на странноприемница „Смъртоносен огън“.
За миг Лайтстоун си помисли дали да не отвори двата плика, но веднага отхвърли идеята. Това беше сериозно углавно престъпление. Той добре знаеше, че информацията, която щеше да открие, вероятно би била несъществена и определено недостатъчна за пред някой федерален съдия. Което означаваше — освен всичко друго, — че уликите, на които можеше да попадне в писмата, неизбежно попадаха сред „плодовете на отровното дърво“.
Общо взето, три много добри причини, за да върне и двата плика обратно на мястото им.
В този момент забеляза купчината писма и пратки в кутия №13. След бърза проверка установи, че пощата е била натрупана през последните дни.
Усмихна се злобно, върна дебелия плик обратно в кутия номер петнадесет, но мушна тънкия — онзи, за който беше почти сигурен, че е от човека със студените сиви очи — в средата на купчината в кутия №13.