След това измъкна лист и плик от близкото бюро, взе служебната химикалка, написа пет думи с печатни букви, прегъна листа и го постави в плика, адресирайки го отново с печатни букви съответно: получателП.К. 14 и подателп.к. 15. Залепи една марка от наличните листа и тъкмо се заозърта за печата, когато чу стъпки.
Лайтстоун бързо подхвърли плика в кутия №15 и тръгна към вратата, когато чу гласа й.
— Хенри?
Той едва успя да се мушне зад бюрото, преди вратата да се отвори и лампата да светне.
Усети Карла да се приближава, после чу силното ръмжене, което отвлече вниманието й.
— Саша?
Ръмженето се разнесе отново, но този път по-високо.
— Какво съм направила? Забравила съм да заключа тук и да те нахраня?
Третото ръмжене беше още по-силно и по-сърдито.
— Така ли е? А какво направи с твоя приятел? Скри го горе на дървото ли?
Хенри изчака, докато младата жена излезе в коридора и тръгна към кухнята на ресторанта. Когато тя се отдалечи, той бързо се мушна през открехнатата врата в тъмния коридор и предпазливо бутна с лакът вратата на служебната баня. Пусна водата на тоалетната, изми ръцете си на мивката, изтри ги с хартиена кърпичка, изскочи бързо в коридора и зави зад ъгъла…
— А, ето те и теб! — възкликна Карл а, когато го забеляза.
Лайтстоун замръзна и отвори широко очи, сякаш беше изненадан.
— Всемогъщи боже, добър начин да причиниш сърдечен удар на някой мъж! — оплака се той, като се взираше в съблазнителното й тяло, едва прикрито от тънката памучна нощница.
— Е, заслужаваш си го.
— Нима? И как стана така?
— Помислих си, че се опитваш да се измъкнеш — нещо нормално за днешните мъже. Но после разбрах, че си много по-непочтен.
— И ти наричаш пускането на една вода в къща с врата на банята, издраскана от пантера, непочтено? — опитваше се да я заблуди Лайтстоун, но не беше убедителен, защото не знаеше колко от действията му всъщност беше видяла Карла.
— Не. Това наричам непочтено. — Тя неочаквано подхвърли отхапания сандвич с пуйката в ръката му.
— О, това ли? Е, мога да го обясня — колебливо започна той.
— Давай. Обясни ми защо си направил само един и после дори не си се сетил да го разделиш с мен.
— Ами ти изглеждаше изморена. — Той погледна към сандвича. — Хей, я чакай, аз бях отхапал само един залък от него.
— Може да съм уморена, но съм и гладна. — Тя грациозно се отправи към кухнята. — Имаш късмет, че не го изядох целия. И като говорим за късмет — добави тя, като включи осветлението, — учудвам се как намери пътя през тази бъркотия в тъмното.
— Имах помощник. — Лайтстоун хвърли многозначителен поглед към пантерата.
— Аха, разбирам. — Карла кимна, като наблюдаваше пантерата, която издаде меко, недоволно ръмжене.
— И тя обясни същото — добави жената. — Животът е труден, когато мъжете не ти помагат.
Лайтстоун се начумери объркано.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя те харесва. Хенри Лайтстоун замига.
— Майтапиш се.
— Не.
— Но аз не съм… искам да кажа, тя е…
— Ние, жените, не сме много умни и претенциозни във връзките си, Хенри. Обаче — замислено добави тя, като хвърли поглед към сандвича в ръката му — можем и да обезумеем.
Карла грабна сандвича от ръката му, отхапа още един огромен залък, подаде му го обратно, приближи се до хладилника, извади каната с вода и останалото мляко и чак тогава видя купата на пода.
— Доколкото успях да разбера, тя те е довела в кухнята.
— Ами да — призна си Лайтстоун. — Това проблем ли е?
— Само ако разбере местният здравен инспектор — усмихна сетя.
Тя му подаде каните с водата и млякото, извади тавата с разчупената пуйка и ръжения хляб от хладилника и след това взе две стъклени чаши. После го поведе към служебната столова, в която имаше дървена маса, два стола и много стар хладилник.
Коленичи, наля около половин литър студена вода на дъното на огромния съд от неръждаема стомана и кимна доволно, когато пантерата бързо завря муцуна в купата и започна да лочи.
— Нека отгатна, подмами те да извадиш млякото, нали?
— Ами…
— Не ми казвай. Даде й и сметана.
Лайтстоун кимна навъсено.
Карла затвори очи и въздъхна.
— Хенри, имаш ли представа, какво може да се случи, когато храниш котка с мляко или сметана?
— Май баба ми казваше, че не е добра идея — доброволно си призна Лайтстоун. — Ще й стане ли нещо?
— На Саша ли? О, ще се чувства чудесно. Обаче ти няма да се чувстваш така, като й чистиш.
— Толкова ли е лошо?
Тя отвори стария хладилник, извади огромен, обвит с хартия бут, разви го, сръчно отряза голям къс от еленското месо, после го раздели на няколко по-малки парчета с остър касапски нож и ги изсипа в грамадна паница от неръждаема стомана до купата за вода на пантерата.