— Мислиш ли, че са проверили в офиса му?
— Първото нещо — уверено отвърна Едно-четири. — Което означава, че вероятно Богс или е навън по задача, или е напуснал — добави той.
— Може пък просто да си е тръгнал, без да се обади на никого — предположи Едно-три. — Ако го е направил, трябва да е превъртял — отбеляза Едно-две.
— Според Ръстман той не е ходил на почивка — замислено каза Уинтърсоул. — Прекарва почивните си дни край езерото на риболов. Но това повдига много интересен въпрос — добави главният сержант. — Ако онези агенти все още продължават да го търсят, наистина трябва да имат добра причина да желаят да разговарят с него. Което може да ни помогне да ги съберем на едно място по едно и също време.
— Значи, ако първи намерим Богс, можем да го използваме за примамка — стигна до логичното заключение Едно-три.
— Точно така — мрачно кимна Уинтърсоул. — Въпросът е как да го открием преди тях?
— Богс обича да ходи на риболов, но вероятно за известно време няма да може да го прави — предположи Едно-две с усмивка. — Последния път, когато го видяхме в имението на Ръстман, носът му кървеше доста лошо и, изглежда, ръката му бе счупена.
— Беше доста зашеметен, когато се мъчеше да се добере с лодката обратно до брега — засили съмнението Едно-седем. — Нещо му се е случило. Той е яко копеле. Но ако аз бях толкова тежко ранен, веднага щях да потърся медицинска помощ.
Уинтърсоул се извърна с тънка усмивка към специалиста по комуникациите и медик на групата.
— Болницата — тихо прошепна тя. — Обзалагам се, че той е точно там сега.
31.
В 8,05 сутринта същия петък с тръпнещо сърце помощникът на конгресмена Кийт Бенингтън се препъваше към пощата в странноприемницата „Смъртоносен огън“. Вътре измъкна от джоба си ключа и после замига от изненада, когато видя дебел кафяв плик и още един много по-тънък да лежат в кутия петнадесет.
— Господи, време беше някой да сложи нещо тук — измърмори той.
Бенингтън идваше за трети път до странноприемницата „Смъртоносен огън“ след онази съдбоносна нощ, когато опитът му да изпрати досиетата на федералните агенти приключи с ужасния сблъсък с бродещото в тъмнината чудовище, чиито искрящи жълти очи продължаваха да навестяват сънищата му. Всъщност всяка частица от разума му беше обладана от тях, така че младият помощник на конгресмена едва се владееше, докато влизаше в пощата.
Той се надяваше да разговаря с Марла Кордовиан, която да поеме поне половината пътувания за изпращане и прибиране на писмата. Обаче поразително красивата стажантка не беше му проговорила и три думички след лова с Ръстман. А из офиса се носеха клюки, че Смолсрийд я иска за офиса си във Вашингтон.
Бенингтън не искаше да се замисля за другите, по-дълбоки причини за този слух.
„Защо ли Уотли не ме послуша“ — мрачно си помисли Бенингтън, като измъкна плика от пощенската кутия, бързо заключи малката метална вратичка и още по-бързо се върна до колата си.
След безсънния си полет до Вашингтон предишната сряда настроението на Саймън Уотли се колебаеше между безумно, неконтролируемо оглупяваш и маниакална депресия, факт, който не бе пропуснат от нито един служител в областния офис.
„Като се сетя какво се случи точно след онзи полет — помисли си Бенингтън, дишащ вече по-леко, след като заключи всички врати на колата и завъртя ключа на стартера. — Господи, нима ще бъде същото и тази вечер?“ Толкова смъртоносно или самоубийствено?
Бенингтън, като форсира двигателя, натисна педала за газта и излетя с голяма скорост от паркинга… После възложи всичките си надежди на „самоубийствено“ като по-добрия избор от двете.
32.
— Вие двамата имате ли намерение да ставате днес от леглото?
Хенри Лайтстоун бавно замига, за да се разбуди… и изведнъж се озова пред двете обожаващи го яркожълти очи.
Шокът от събуждането до муцуната на пантера го разстрои отново и той усети как дясната му ръка болезнено пулсира.
Пантерата изръмжа за поздрав. И всички важни парченца започнаха да си идват на мястото в копнеещия му за сън мозък.
— Колко е часът? — измърмори той, като се обърна и вдигна поглед към привлекателната жена, облегната на вратата с ръце, скръстени пред гърдите.
— Според моя часовник — осем и двадесет.
— А ти кога стана?
— Малко след пет и тридесет сутринта. Аз трябва да управлявам ресторанта и пощата, да ругая правителството и да предсказвам бъдещето, забрави ли?
Лайтстоун отново замига, надигна се на лакти иизгледа пантерата, протегнала се мързеливо върху леглото със затворени очи и глава, отпусната върху дясната лапа, която бе затиснала ръката му. После изведнъж осъзна.