— С какво се занимава Кон? — попита Хелън небрежно.
— Ами не знам — отвърна Ийгън. — Той има ферма за норки на острова, но, както съм чул, не изкарва нищо от нея. Напоследък изгуби доста животни. Изглежда, той и жена му водят твърде труден живот.
— Мисис Кон е била в шоу-бизнеса, преди да се омъжи, нали? — казах аз, като посегнах за уискито си. — Чудно как е пожелала да се закопае накрай света, след като е била на сцената.
— Да, и аз съм се чудил за това. И е такова хубаво момиче. Но изглежда щастлива. И забележете — аз самият не бих искал да бъда усамотен с Джак Кон месеци наред. Той е доста костелив орех, а и лесно избухва.
— Какъв е бил преди да дойде на острова?
Ийгън поклати глава.
— Не знам. Никой нищо не знае за него. Почти не отваря уста, когато идва тук, а не е човек, когото бихте разпитвали. Пристигна на Мъртвото езеро преди около шест месеца и направи фермата. Аз дори не знаех, че е на острова, докато чак след месец не дойде тук за уиски. Около шест седмици по-късно пристигна и мисис Кон. Тя е чудесно момиче. С нея добре се спогаждаме, но съпругът й не ми допада много. Твърде лесно размахва юмруци, за да ми хареса.
— Как се разбира с него мисис Кон? — попита Хелън.
Ийгън вдигна рамене.
— Не знам. Никога не съм ги виждал заедно. Те се редуват да слизат тук.
— Онзи ден попаднах на сестра й, Сюзън Джелърт. Гледахме нейно представление в Уилингтън. Тя идва ли тук изобщо?
— Беше тук веднъж — каза Ийгън — около месец след като пристигна мисис Кон. Приличат си като две капки вода, нали? Никога не съм виждал такова нещо. Тя дойде с Кон. Беше слязъл да я посрещне. Отначало помислих, че мисис Кон си е изрусила косата. И тя е мило момиче. Танцьорка е, доколкото разбрах.
— Изпълнява един номер със змия — казах аз. — Направо ме изправи на нокти. Кобра. Това, което показа с нея, ми смрази кръвта.
— Кон има и змии във фермата си. Прави с тях каквото си поиска. Виждал съм го как се справя с гърмяща змия с голи ръце. Бърз е като светкавица и ги хваща живи.
— Какво прави с тях? — попита Хелън.
— Продава ги на консервната фабрика във Форт Форд. Месото на гърмящата змия е деликатес за някои хора, макар че аз лично не си падам по него. Той излиза всеки ден и като нищо слага в торбата си по дузина гърмящи змии. Изглежда, знае точно къде да ги търси.
Реших, че Джак Кон няма да ми хареса.
— Е, ако ме извините — каза Ийгън, като погледна часовника над бара, — май ще е по-добре да видя какво става с вечерята. Имам добър готвач, но лентяйства, когато не стоя над главата му, за да го карам да работи. Какво ще кажете за една леко запечена пържола? Ще ви харесат, ако ги обичате така.
Отвърнахме, че това звучи чудесно.
— Още по една глътка, преди да тръгна?
— Благодаря. А ти, Хелън?
Тя поклати глава.
— За мен не.
След като направи още едно уиски със сода, той тръгна и ние останахме сами. Отнесохме чашите си до големия еркерен прозорец, който гледаше към иглолистната гора и към заснежения връх на Мъртвото езеро в далечината.
— Е, сега какво става с твоите подозрения? — попитах аз, като се настанихме в плетените столове. — Засега нямаме нищо, за което да се хванем.
— Още не сме видели семейство Кон — рече Хелън. — Май няма изгледи Кон да ми стане любимец.
— Те живеят наистина на недостъпно място. Никой не би могъл да ги изненада. Чудя се дали това не значи нещо?
Хелън гледаше зад мен. Лицето й внезапно застина. Огледах се.
Вратата зад бара се бе отворила. Влезе мъжът със сакото на сини и бели карета. Той огледа стаята, хвърли поглед към нас, без да се издаде, че ни познава и отиде към бара.
Седяхме като две восъчни фигури и го гледахме. Той почука нетърпеливо по плота и когато Ийгън се появи, каза с груб, лаещ глас:
— Два пакета „Лъки Страйк“.
Ийгън му даде цигарите, взе парите и му предложи да пийне.
— Май не ми се пие — каза мъжът.