— Сигурен съм, че той не е убил Мейсън — заключих аз, като си намъквах сакото. — А ако не е той, значи остава да е онази тайнствена жена. Според мен Хофман е бил нает от нея за претърсването на кантората на Дени. Двамата влизат с взлом. Докато той симулира опита за обир на третия етаж, за да прикрие истинската причина за присъствието им, жената преглежда полиците. Мейсън трябва да ги е чул. Навярно е наскочил на жената, когато е излизала и тя го е наръгала. Ето защо Хофман изглеждаше толкова разтревожен, когато научи, че портиерът е мъртъв. Сигурно си е дал сметка, че тази жена е опасна. Предполагам, че е смятал да я издои. Как ти харесва тази хипотеза?
Хелън ме погледна с възхищение.
— Дали да не се опитаме да накараме Хофман да проговори? — каза тя, като се запъти към банята.
— И на мен това ми се върти в главата. Трябваше да го притисна още снощи, но хич не ме бива, когато някой размахва пистолет срещу мен. След закуска ще го настъпя пак.
Но на закуската Пийт Ийгън ни каза, че Хофман е изчезнал.
— Трябва да си е обрал крушите още през нощта — рече той, докато ни сервираше огромен поднос с шунка с яйца. — Стори ми се, че чух запалване на кола. Толкова е бързал, че забрави да си уреди сметката.
— Какво ще правите? Ще уведомите ли шерифа? — попита Хелън.
Ийгън поклати глава.
— Май не. Хофман е идвал и преди. Ще изчакам. Бизнесът и без това не е цветущ, за да насъсквам шерифа срещу клиентите. — Той се отдалечи все така разтревожен.
— Пропуснахме една възможност — каза Хелън раздразнено. — Трябваше да го наблюдаваме.
— Не се ядосвай — отвърнах аз. — Знаем къде да го намерим. Няма да избяга далеч. Ще се заема с него, когато се върнем в Лос Анжелос.
След закуска потеглихме към Мъртвото езеро, като следвахме напътствията на Ийгън. Стигнахме до първия пътен знак и завихме наляво. Пътят беше лош и колата подскачаше и се друсаше в продължение на около три мили. От двете ни страни имаше гъста гора. Накрая стигнахме до разклонението, което Ийгън ни беше описал. Пред нас се изпречи груба табела:
— Ще позвъниш ли? — попита Хелън.
— За нищо на света. Нямаме сметка да ги предупреждаваме, че идваме. Ще рискуваме.
Продължихме.
Пътят беше толкова тесен, че храстите и шубраците непрекъснато драскаха по колата. След почти една миля пътят се разшири и след още няколко мили видяхме пред нас да проблесква вода.
— Май пристигнахме — казах аз, като намалих. — Дай да хвърлим един поглед, без да се показваме.
Спрях колата под няколко дървета, за да не се вижда, и продължихме пеша до края на пътя. Пред нас се простираше огромна водна площ, която блестеше на утринното слънце. Езерото трябва да беше широко две мили и на около четвърт миля от нас имаше малък остров, опасан от високи иглолистни дървета.
— Какво чудесно местенце! — възкликна Хелън. Не е ли прекрасно?
— Няма съмнение. При това сигурно като крепост.
Наблюдавахме острова около десет минути, но не забелязахме признаци на живот. Виждаше се само малък кей и една лодка с извънбордов мотор.
— И добре пазено — казах аз, като запалих цигара. — Дай да видим дали има лодка от тази страна.
Имаше една лодка, вързана на кея, но без мотор.
— Ще ти се наложи да гребеш — каза Хелън язвително. — Усилията ще ти помогнат да изразходваш огромната закуска, която погълна.
Свалих унило сакото и си навих ръкавите.
Отблъснах лодката, едвам се покатерих в нея и започнах дългото гребане през езерото.
— Ще бъде чудесно, ако той има пушка и реши да ни вземе на прицел, нали? Сигурно сме примамлива мишена — казах аз и спрях да попия потта от лицето си.
— Прекрасно ще бъде — отвърна Хелън троснато. — Ще престанеш ли да сипеш отвратителните си духовитости? На мен разходката ми харесва.
— Радвам се, защото с мен не е така.
Отне ми над половин час да се добера до острова. Когато носът на лодката се удари в пристана, вече бях плувнал в пот. Поседях пуфтейки, докато Хелън я връзваше.
— Единственото, което ми осмисля деня — казах аз, като се изкатерих от лодката, — е мисълта, че ще греба и на обратно. Слънцето ще пече три пъти по-силно.
— Мисли за килограмите, които ще смъкнеш — отвърна Хелън без никакво съчувствие.
Пътека водеше от езерото към гъсталака. След 50 ярда излязохме на едно сечище и видяхме пред себе си малка дървена хижа и няколко паянтови пристройки. На широката веранда имаше шезлонги и дървена маса. Мястото изглеждаше диво и примитивно.
— Е, слава богу, че поне няма свирепи кучета — рече Хелън. — През цялото време се страхувах, че ще си имаме работа с кучета.