И двамата се обърнахме бързо. По пътеката идваше един нисък, набит мъж. Носеше мръснобяла фланелка и платнени панталони, напъхани във високи ботуши. През рамото си беше преметнал чувал.
Въпреки че не можеше да е на повече от 33–34 години, беше започнал да оплешивява. Кръглото му месесто лице беше загоряло от слънцето, а малките му хлътнали очи бяха студени и безизразни като камъчета.
Той се изкачи по стъпалата и впери поглед в нас.
— Джак, това са мистър и мисис Хармъс. Дошли са да видят нашите норки — каза Корин. — Пийт Ийгън им е казал да дойдат.
Малките студени очи Ни изучаваха.
— Закъснели сте — каза той. Гласът му беше неочаквано мек. Те умряха. Гребахте ли дотук?
— Точно така — отвърнах аз. — Мислех си да дръпна звънеца, но не исках да ви безпокоя.
Той кимна. Лицето му беше напълно безизразно. Невъзможно беше да се отгатне за какво си мисли и все пак нещо в начина, по който стоеше с приведена напред глава, го правеше да изглежда опасен.
— Корин ще ви разведе наоколо — каза той и взе чувала, който беше пуснал на пода. — След около четвърт час ще тръгна с моторната лодка. Можете да дойдете с мен.
Той се насочи към вратата на хижата, когато Корин каза:
— Но Джак, те току-що дойдоха. Мислех, че ще е приятно да ги поканим на обяд…
Той се спря, за да я погледне. Само за миг празните му очи се оживиха. Сякаш в тях проблесна жълта светлинка.
— Ще ги взема с мен — каза той и влезе в хижата.
Настъпи неловко мълчание. Корин се засмя смутено.
— Трябва да извините Джак — рече тя. — Той не обича посетители. Мисля, че е живял сам твърде дълго и затова не е свикнал да се държи учтиво.
— Всичко е наред — каза Хелън. — Връщането с моторната лодка чудесно ще уреди Стив. Той съвсем не гореше от желание да гребе пак в тази жега.
— Е, елате да поразгледате острова — каза Корин. — Няма много за гледане, но може и да ви е интересно.
Последвахме я надолу по стълбите в страшния пек. Както ни беше казала, нямаше много за гледане. Островът бе много по-малък, отколкото си представях. Зад хижата имаше 15–16 телени клетки. Помислих си, че те едва ли бяха достатъчни за едно доходно отглеждане на норки. Клетките бяха празни и Корин унило подхвърли нещо за ползата да садиш на баир лозе.
— Джак изкарва добри пари с лова на змии — каза тя. — Струва ми се, че няма да се разправя повече с норки.
Постояхме до моторната лодка, докато Кон дойде. Качи се, без да каже дума.
— Е, довиждане — рече Корин. — Съжалявам, че се видяхме толкова за малко. Обадете се пак, ако минете насам.
Докато Хелън се ръкуваше с нея, аз извадих табакерата, взех си една цигара и предложих и на Корин.
— О, благодаря — каза тя и посегна, за да си вземе цигара.
Нарочно изпуснах табакерата, така че тя трябавше да я вземе в ръце.
— Съжалявам — казах аз. — Ще се справите ли?
— Вината беше моя — каза тя с усмивка. Извади една цигара, затвори табакерата и ми я подаде.
Е, поне не си бяхме изгубили времето. Вече имах нейните отпечатъци.
Тъкмо се обърнах да вляза в лодката и чух един звук, който ме накара да настръхна и да погледна назад. Лекият ветрец донесе откъм хижата слаб, но ясен писък.
— Какво беше това? — попитах рязко.
Усетих, че и Кон в лодката също беше настръхнал и ме гледаше, стиснал устни в полуусмивка. Погледнах бързо Корин. Тя се усмихваше.
— Уплашихте ли се? — попита тя. — Това е моето папагалче. Забравих да ви го покажа. Стряска хората нощем. Звучи така, сякаш убиват някого, нали?
— Да — отвърнах аз и без никаква причина усетих да ме побиват студени тръпки. — Наистина така звучи.
— Качвайте се — каза Кон. В мекия му глас се усетиха стържещи нотки.
Той запали извънбордовия мотор с две груби дръпвания и щом Хелън и аз се качихме, потегли.
Корин стоеше до водата и ни махаше.
— Хубаво местенце имате — казах аз на Кон.
Той дори не ме погледна.
— Може би малко самотно за съпругата ви — продължих аз, като се опитвах да го накарам да заговори.
Неговият отговор беше да даде пълна газ, така че шумът от мотора направи невъзможен всякакъв разговор.
Лодката разцепи водата и остави бяла диря зад себе си. Стигнахме до кея за по-малко от десет минути. През цялото време Кон гледаше право напред, сякаш не ни забелязваше.
Той изключи мотора на няколко ярда от брега и остави лодката да се доближи по инерция.
— Аз продължавам нагоре по езерото — каза той. — Вие слезте тук.
Слязохме.
— Ако дойдете пак — продължи той, като вдигна поглед към брега, където ние стояхме един до друг — използвайте звънците. Те за това са сложени. Тук има много бракониери и аз първо стрелям, а после се извинявам.