— А Джойс Шърмън?
— Обзалагам се, че тя няма да се върне.
— И аз също. Е, най-добре е да се обадим на Медъкс. Ще му кажа какво мислиш.
— Много ще се зарадва. За такава теория само би могъл да мечтае — станах. — Трябва да свърша една работа, преди да се прибера. Ако му трябвам, ще бъда в хотел „Кълвър“ след около един час.
— О’кей. Ще се видим на сутринта.
Оставих го да звъни до Сан Франциско и излязох на улицата. Един минаващ таксиметров шофьор подаде главата си и ме погледна въпросително. Махнах му.
— Уилтшър роуд 55 — казах и седнах в таксито.
Уилтшър роуд беше на гърба на булевард Саут, мъждиво осветена улица от малки едноетажни паянтови къщи. Номер 55 беше самотен и тъмен, с малка неподдържана градина и разклатена дървена порта.
Казах на таксито да почака, минах по пътеката и почуках. Едва когато почуках повторно, чух движение, после вратата се отвори и една жена надникна.
— Кой е?
— Тук ли е мистър Хофман?
— Не.
Вратата започна да се затваря.
— Вие мисис Хофман ли сте?
— Какво ви влиза в работата коя съм?
— Имам спешна работа с мистър Хофман. Къде мога да го намеря?
Тя се поколеба, надникна, после взе решение и се дръпна встрани.
— Е, хайде, май е по-добре да влезете.
Последвах я в малка мръсна стая, пълна с овехтели мебели и много прах.
На грубата светлина на електрическата лампа видях, че е на около 35, тъмнокоса, немарлива и намусена. Все още имаше една евтина хубост и ако не се беше занемарила така, сигурно щеше да хваща окото. Носеше стар мръсен пуловер, облечен наопаки, а в средата на сивата й смачкана пола имаше голямо мазно петно.
— Вие ли сте мисис Хофман?
— Да речем, че съм аз — каза тя рязко. — Не мислете, че това е нещо, с което се гордея. Какво искате?
Предложих й цигара. Тя я взе, прие и огънче и седна на разбитото широко канапе.
— Казвай, каквото ще казваш и по-бързо — продължи тя, — трябва да излизам след малко.
— Не знаеш ли къде е съпругът ти?
— Казах ти. За какво го Търсиш?
— За работа. Попаднах на него в Спрингвил. Миналата вечер. Може да изкара някой долар, ако го намеря.
Тя ме огледа с търсещ поглед. В очите й внезапно бе блеснал интерес.
— Ти ли си оня от застрахователното?
— Точно така. Казал ли ти е за мен?
— Той ли? — тя се изсмя презрително. — Той не ми казва нищо. Чух го да говори с някого по телефона. Каза, че те е срещнал. Ти си Хармъс, нали?
Кимнах и предпазливо се наместих в един от фотьойлите. Той ме издържа, макар и на косъм.
— Това кога беше?
— Преди три вечери.
— Знаеш ли с кого е говорил?
— Имам една идея.
— Кой?
На лицето й се появи малка лукава усмивчица.
— Не говоря за работите на мъжа си. Той не би одобрил това.
— Тези работи в случая са и мои. Една 20 доларова банкнота ще ти бъде ли от полза?
Тя облиза бледите си устни и се размърда неспокойно.
— Може би.
Извадих една банкнота от портфейла си.
— Кой беше?
— Оная червенокосата, с която се вижда напоследък.
— Слушай сега, това е важно. Хайде, отпусни се малко. Не ме карай да ти тегля думите с ченгел. Стават 40: 20 сега и 20 като свършиш.
Плъзнах банкнотата по дръжката на канапето. Тя я грабна от ръката ми и я мушна отпред в пуловера си.
— Не ме издавай, че съм ти казала — рече тя. — Не бих го направила, ако не бях сигурна, че той няма да се върне.
— Кое те кара да мислиш така?
— Събра си багажа. Някой здравата го уплаши. Измъкна се, докато бях в кухнята. Не, той няма да се върне, а и прав му път.
— А онази червенокосата. Коя е тя?
— Не знам. Дойде тук преди около седмица. Аз й отворих, но не можах да видя добре лицето й. Носеше тъмни очила и широка шапка. Не бих я познала, ако я видя пак.
— Идвала ли е повторно?
Тя поклати глава.
— Но знам, че Бърни я виждаше от време на време, тъй като носеше пари. Срещат се късно през нощта.
— Знаеш ли защо го е наела?
Тя отново поклати глава.
— Казваш, че му е телефонирала преди три вечери?
— Да. Аз бях в кухнята. Чух, че говори по телефона. Реших да разбера какво е намислил. Слушах зад вратата. Говореше за убийство. Сигурна съм, че говореше с червенокосата.
— Можеш ли да ми дадеш някаква представа какво каза той?
Тя се замисли малко.
— Не си спомням точно. Мисля, че каза нещо такова: „Онова приятелче ме следеше. Името му е Хармъс, застрахователен детектив. Той знае, че съм бил в сградата. Не може да го докаже, но го знае. Ще се опита да ми припише убийството. Няма да се излагам на тази опасност за тоя дето духа. Трябва да те видя. Да, веднага. Донеси и пари. Ще се срещнем след половин час“ и затвори.