— После какво стана?
— Той излезе. Беше 12 без 15. Върна се в 12 и половина и отиде направо в стаята си. Мислеше, че съм си легнала. Сега имаме отделни стаи. След около 20 минути слезе с чантите си. Наблюдавах го от вратата на кухнята. Сложи багажа в колата и тръгна.
— Ти каза току-що, че е бил уплашен. Защо мислиш така?
— Защото беше. Беше бял като платно, потеше се и си мърмореше под носа. Никога не съм го виждала такъв. Явно беше уплашен — забъркал се е в някаква каша. Бях доволна, че си тръгна. Не искам да имам общо с каквото и да е. — Тя погледна към часовника на полицата. — Тази вечер съм на кино и ако не тръгна сега, ще закъснея.
— Само още един въпрос. Работеше ли и за някой друг, освен за червенокосата?
— Не знам със сигурност. Занимаваше се с някои странни неща, постоянно го търсеха разни хора. — Тя стана. — Какво е това убийство, за което той говореше?
— Не знам — излъгах аз. — Ако бях на твое място, бих стоял настрана. Нямаш ли някаква представа къде е отишъл?
Тя поклати глава.
— Каза, че си го срещнал миналата вечер в Спрингвил — рече тя. — Аз даже не знаех, че е ходил там. Защо не си говорил с него тогава?
— Нямах възможност.
Тя ме погледна подозрително.
— Убил ли е някого?
— Не. Не знам за какво е говорил. — Дадох й и другата двайсетачка. — Навъртай се тук още няколко дни. Може да се наложи да говориш с полицията.
— Е, май не ми пука — каза тя, като вдигна рамене. — Не могат да ми направят нищо.
Тя ме изпрати до входната врата и я отвори.
— Ако мъжът ти се свърже с теб, бих дал 100 долара, за да науча къде се намира — казах аз и минах край нея надолу по двете стъпала към пътеката. — Можеш да ме намериш в хотел „Кълвър“.
Докато говорех, погледнах дали таксито ме чака още. Чакаше ме. От другата страна на улицата, точно срещу отворената входна врата имаше голяма лимузина. Нямаше я, когато дойдох, затова я погледнах с любопитство. Беше паркирана в сянката и не можех да видя дали има някой вътре. После изведнъж видях нещо да се движи през прозорчето на шофьора: нещо, което проблесна на слабата светлина на далечната улична лампа.
Моят таксиметров шофьор изкрещя дрезгаво за предупреждение. Той беше много по-близо до колата от мен и сигурно бе разпознал това, което се раздвижи.
— Внимавай! — изкрещях аз и се хвърлих назад в живия плет край пътеката.
Тъмната нощ беше раздрана от жълт блясък. Чу се приглушен пукот от ловджийска пушка и въздухът се изпълни със свистене. Нещо болезнено се впи в лявата ми ръка. Усетих само смътно как колата се отдалечава. Очите ми бяха приковани върху мисис Хофман, която пое цялата сила на удара. Тя бе отхвърлена назад в хола. Ръцете й немощно шареха по разкъсаните й гърди, а коленете й се подгънаха под нея. Тя се просна на пода с лице върху вехтия килим. Когато успях да се измъкна от живия плет и да стигна до нея, тя беше вече мъртва.
СЕДМА ГЛАВА
I
Единствената светлина в стаята идваше от настолната лампа, която хвърляше светло петно върху бюрото и килима.
Полицейски капитан Хакет търкаляше един молив напред-назад върху попивателната. В сянката, далеч от осветената част, Миклин дъвчеше угаснала пура и се мръщеше на тавана, докато Фаншоу непрекъснато триеше очи с длани и се прозяваше. Той вече си беше легнал, когато му се обадих от полицейския телефон, за да го извикам в управлението. Аз седях до бюрото и се грижех за болната си ръка. Бяха извадили 4 сачми от левия ми бицепс и сега бях в лошо настроение.
— Никаква представа ли нямаш кой е стрелял? — попита рязко Хакет, без да вдига глава.
— Никаква. Както ти каза и таксиметровият шофьор, той не е сигурен даже дали убиецът е бил мъж или жена и е бил твърде уплашен, за да вземе номера на колата. А аз бях твърде уплашен, дори за да помисля да опитам.
— В кого се е целил — в теб или в мисис Хофман?
— Струва ми се, че в мен.
— О’кей — каза Хакет, като изведнъж вдигна поглед. — Да видим дали ще можем да подредим тая работа. Да започнем отначало. Защо отиде в къщата на Хофман?
— Открих, че той работи за Джойс Шърмън. Надявах се да го накарам да се разприказва и да ми каже за каква работа е ставало въпрос — продължих, като описах как бях намерил визитката на Хофман в чекмеджето на Джойс и какво бях чул от мисис Хофман. — Обзалагам се, че Джойс е трябвало да се срещне с Хофман вечерта, когато е изчезнала.
— Мислиш ли, че той я е отвлякъл? — попита Фаншоу.
Поклатих глава.
— Започвам да мисля, че не е била отвлечена. Идеята ми е, че тя и Хофман са скроили заедно отвличането, за да си поделят парите от откупа.