— Остави ли някакво съобщение?
— Помоли да отидете веднага в хотел „Блакс“.
— Къде е това?
Администраторът погледна надолу към аристократичния си нос. Очевидно той не даваше пет пари за хотел „Блакс“.
— На брега, близо до Оушън парк. Не много почтено място, мистър Хармъс.
— Е, това не ме безпокои — казах аз. Обърнах се към Гудиър и продължих: — Трябва да говоря с този човек. Може да се окаже решаващо.
— Едва ли е толкова спешно — каза Гудиър, като прекоси заедно с мен фоайето. — Защо не го видиш сутринта? Наближава 3. Трябва малко да си починеш.
— Ти си почини — казах, като му се ухилих. — Това е важно.
Оставих го, изтичах по стълбите и се огледах наляво-надясно за такси. Едно се приближи, а Гудиър дойде при мен на тротоара.
— Искаш ли да дойда с теб? — попита той.
— Не. Не мога да си представя, че Хофман ще говори пред свидетел. Не се тревожи за мен. Аз съм добре. Довиждане, Алън. Ще ти се обадя как вървят нещата. — Дръпнах вратата на таксито. — Хотел „Блакс“, до Оушън парк — казах на шофьора и скочих вътре.
Минаха повече от 20 минути, докато стигнем до брега.
— Пази се, приятелче — каза шофьорът, като му платих. — Тук не е здравословно по това време. Искаш ли да те изчакам?
— Не, благодаря. Ще внимавам.
Стоях на тротоара, докато червените задни светлини на таксито изчезнаха. По крайбрежието беше тихо и пусто. Далеч навътре в морето светлините на увеселителни кораби блещукаха на черната завеса на небето. Мирисът на океана, слабият дъх на риба, бензинови пари и катран ме накараха да сбърча нос. Тъмните вълноломи се губеха в неподвижното омаслено море. Тънка мъгла се движеше ниско, влачеше се на парцали и скриваше светлините на увеселителните кораби, които ту да появяваха, ту изчезваха на неравни интервали.
Обърнах се да погледна към хотел „Блакс“. Това беше висока тясна сграда с неонов надпис над входа. През стъклената врата идваше светлина и падаше върху мазния тротоар.
Изкачих четири стъпала, блъснах вратата и изкачих още шест стъпала до фоайето с рецепцията.
Дребен, кльощав човек седеше зад бюрото. Пред него беше разтворен вестник, а на върха на носа му се крепяха рогови очила. Той ме наблюдаваше как минавам цялото разстояние, а лицето му остана безизразно и безразлично като на коза по време на доене.
— Изглеждаш самотен — казах аз, като се надвесих над бюрото му. — Или може би твоите прадеди ти правят компания?
Той дръпна вестника към себе си и дясната му ръка изчезна отдолу. Знаех, че бърка в скрито чекмедже за пистолет и като погледнах суровите му малки очи, разбрах, че няма да се поколебае да го използва.
— Какво е пък това? — попита той с дрезгав шепот, а очите му не се откъсваха от моите.
— Остави артилерията — казах аз, като внимавах да не движа ръцете си. — Опитвах се само да бъда общителен. Виждам, че е било дрешка. Казвам се Хармъс. Един приятел ме повика тук Той ме чака.
Служителят продължи да ме гледа втренчено. Ръката му си-оставаше скрита.
— Как му е името?
— Малко е чувствителен по този въпрос. Не ми се струва, че би го използвал тук. Има ли значение?
Служителят размърда ченето си от дясно на ляво, докато размишляваше.
— Имаш ли визитна картичка? — попита той след внушителна пауза.
— Разбира се, но да не ме застреляш, докато я вадя. Пистолетът ми е в джоба на панталона, в случай че те интересува.
— Ще спреш ли да се правиш на филмов герой? — каза той, като извади ръката си изпод вестника. — Тук е опасен квартал, а ти ме изнервяш.
— Вината е изцяло моя — казах аз, отпускайки се. — Подходът ми беше съвсем погрешен.
Извадих портфейла си и му дадох визитката. Той я огледа, кимна с глава и ми я върна.
— Трета стая на третия етаж. Почукай четири пъти, за да не се наложи да вадиш олово от търбуха си.
— Трябва тия дни и аз самият да си наема тук една стая-казах. — Време е да оставя спокойния живот.
Той бутна очилата назад към очите си и отново зачете вестника. За него аз вече не бях там.
Изкачих стълбите, като се движех тихо и избягвах парапета, който беше покрит с прах.
На третия етаж срещнах едно момиче в синьо-жълто кимоно, което носеше кана с вода. Краката й бяха боси и мръсни. Косата й падаше по раменете и ми се дощя да й хвърля един поглед.
Тя ме дари с ярка усмивка и остави кимоното да се разтвори, за да видя колко малко дрехи имаше под него.
— Здрасти, красавецо — каза тя, като спря. — Да не си се загубил?
— Само обикалям да видя как живеят бедните — казах аз и се промъкнах край нея. — Събирам местен колорит, ако може да се нарече колорит.
Усмивката й изчезна.