— Видя ли вестника? — попита той с писклив глас. — Онази проклета Джелърт е била убита!
— Да, знам — казах аз. — Точно се канех да ти се обадя — което беше лъжа. Изобщо бях забравил за него. — Бях в кантората. Медъкс снася квадратни яйца.
— Ама как може да си толкова спокоен — каза той, като думите му се трупаха една върху друга. — Какво ще правим? Медъкс какво казва?
— Успокой се, Алън. Ще ми спукаш тъпанчетата.
— На теб ти е лесно да се шегуваш! — каза той. — Ами аз? Как мислиш, че се чувствам? Какво ще правим сега?
— Нищо. Защо трябва нещо да правим?
Последва кратка рязка пауза.
— Медъкс ли каза така? — Сега гласът му беше по-овладян.
— Да.
— Искаш да кажеш, че няма да уважим иска?
— Те още не са предявили такъв. Какво те кара да мислиш, че ще го направят?
— Разбира се, че ще го направят! Тя е умряла от загуба на кръв! Това не го бях предвидил в полицата. Щом полицата попадне в ръцете на един печен адвокат, той ще види, че сме безсилни срещу иск.
— А, не знам — казах аз. — На Дени му е ясно, че полиците бяха издадени само с рекламна цел. Ако Кон реши да предяви иск, това ще бъде измама.
Отново последва пауза. Можех да го чуя как диша тежко в слушалката.
— Будалкаш ли ме? — попита той накрая. — Вие с Медъкс бяхте прави, а не аз. Тази работа не може да е редовна. Момичето не би могло да умре така, ако не е било нагласено.
— Мислиш ли, че е била убита? — попитах аз, вторачен безизразно в отсрещната стена.
— Трябва да е била убита. Това ще ме побърка! Какво каза Медъкс за мен? Обвинява ме, нали?
— Дори не те е споменал.
— Това не променя нещата — каза Гудиър трескаво. — Вече струвам на компанията половин милион. А сега се случи и това. Грешката беше моя, че приех тази проклета полица. Ще напусна, преди Медъкс да ме е изхвърлил. Докато съм жив няма да продам друга полица!
— За бога! — казах аз нетърпеливо. — Стегни се, Алън. Медъкс няма да те изхвърли. Ти си най-добрият ни пласьор. Не си първият, когото прекарват. Освен това още не са предявили иск, така че няма нужда да се навиваш толкова. Вземи си едно питие. Това е, от което имаш нужда.
— Нямам нужда от питие — гласът му звучеше истерично. — Репутацията ми отиде на кино. Свършено е с мен. Ще напусна, преди да ме изхвърлят.
— Ти си луд — казах аз, осъзнавайки, че той не е на себе си. — Щом мислиш така, иди и поговори с Медъкс. Той ще те убеди веднага, че се правиш на глупак. Ако чуе, че мислиш да напускаш, ще си върже примката. Иди и поговори с него.
— Отивам още сега и ще си дам оставката.
— О, остави тая работа. Медъкс няма да те пусне.
— Къде мога да се видя с теб?
— Не сега. Тъкмо излизам. Ще се видим утре сутринта.
— Не може ли тази вечер?
— Съжалявам, Алън, отивам извън града. Не мисля, че ще се върна преди утре сутринта. Виж какво — защо не дойдеш тук утре след 11?
— Е, добре. Сега отивам да говоря с Медъкс.
— Така направи и не се ядосвай. Довиждане засега — и затворих.
Пресегнах се за питието си, пресуших го и се зачудих дали да се обадя на Медъкс и да го предупредя, че Гудиър ще си взима шапката. Реших да оставя това. Исках да тръгна за Спрингвил. Ако се обадех на Медъкс, той можеше да ми намери някоя работа, която да ми попречи.
Слязох долу и изкарах Буика от гаража. След десет минути, с пълен резервоар и пистолет под сакото, аз излязох от Лос Анжелос и се отправих към Спрингвил.
IV
Прашният път за Спрингвил се белееше на силната лунна светлина.
Когато стигнах на около четвърт миля от града, отбих от пътя и вкарах колата в един гъсталак.
Налагаше се да бъда много предпазлив. Ако ме видеха и Медъкс разбереше, че съм пренебрегнал неговите заповеди, щеше да ми се наложи да си търся нова работа. Заключих колата и се отправих към града, като вървях в сянка по тревата край пътя.
Повечето сгради бяха тъмни. Хотелът, кръчмата и няколко съборетини светеха, но всички останали си бяха легнали.
Кантората на шерифа и моргата бяха към края на главната улица. Бях забелязал сградата, когато отивахме с Хелън към Мъртвото езеро при нашето предишно посещение.
Гората започна да оредява. Спрях зад едно дърво, Откъдето имах добър изглед към улицата. Половин дузина мъже седяха още на стълбите пред кръчмата, като разговаряха и се наслаждаваха на топлата нощ. Нямаше начин да мина покрай тях, без да ме видят, затова седнах скрит и зачаках.
Чаках дълго. Последното пиянде реши да си тръгне доста след 11 часа. Дори и тогава аз изчаках, докато лампите в кръчмата угаснаха, преди да се осмеля да се покажа. Сега дългата главна улица беше пуста и реших, че вече мога да започна.