Вървях тихо в сянката на сградите, а очите и ушите ми бяха наострени за всяко движение или звук.
Към средата на улицата внезапно се разлая куче. Бързо се мушнах в сянката на кръчмата. Кучето продължи да лае. Чувах го как се мята на веригата си. Изглеждаше достатъчно свирепо, за да изплаши и укротител на лъвове и се надявах, че веригата му ще издържи.
За да заобиколя кучето, аз се промъкнах зад кръчмата, където открих една тясна алея, която, изглежда, беше успоредна на главната улица. След две-три минути бързо ходене стигнах зад кантората на шерифа.
В един от прозорците гореше самотна светлинка. Приближих се тихо и надникнах.
Шерифът, гигантски мъж, седеше зад бюрото си, над главата му се виеше син дим от лула, а пред него бяха разпилени печатни листове. Изглеждаше готов да прекара така нощта.
Продължих. В другия край на сградата беше затворът, а зад него ниска дървена хижа. Промъкнах се по-близо и видях думата МОРГА, написана с бели букви на вратата.
Заобиколих сградата. Единственият прозорец беше здраво залостен. Не виждах никаква светлина и след като послушах зад кепенците, се уверих, че вътре няма никой. Върнах се при вратата и огледах ключалката. Не изглеждаше да представлява някаква трудност и аз се залових за работа с инструмента, който си бях донесъл След кратко човъркане превъртях ключалката. Бръкнах в задния джоб на панталона си за електрическото фенерче, после много бавно отворих вратата. Тя изскърца остро, като се премести, и аз бързо погледнах зад рамото си в осветения прозорец, като очаквах да видя как се подава главата на шерифа. Нищо не се случи. Влязох вътре и осветих с фенерчето това, което явно беше приемната. До стената имаше носилка на колелца. Единствената останала мебелировка се състоеше от бюро, стол и телефон. Срещу мен имаше врата с бяла емайлирана табелка, на която пишеше „Стая за аутопсия“.
Отидох до вратата, натиснах дръжката и отворих. Отново насочих лъча на фенерчето в горещата лепкава тъмнина, миришеща на дезинфектанти и формалдехид. Лъчът освети дълбока мивка с бели кранчета, операционна маса под огромни лампи и две дървени маси, върху една от които имаше тяло, покрито с чаршаф. Отидох до него.
Дишах учестено и бях нервен като старица, която знае, че под кревата й има крадец. С ръка, която далеч не беше стабилна, аз повдигнах ъгълчето на чаршафа и наведох фенерчето, за да виждам.
Там лежеше Сюзън Джелърт; мъртвото й нещастно лице беше восъчно и бяло като току-що паднал сняг. Това наистина беше Сюзън, чертите бяха същите, рижата вълниста коса беше същата. Дръпнах чаршафа още малко, Над дясната й гръд имаше малък белег от рождение, тъмночервен и с форма на полумесец. Взрях се за миг в него, като се опитвах да си спомня дали съм го виждал и преди. Бях стоял достатъчно близо до Корин, за да видя белега, когато се срещнахме за първи път. Фанелката с връзки през врата, която носеше, не би могла да го скрие. Докато, когато Сюзън танцуваше на сцената, аз не бях толкова близо и такова малко петънце на кожата би могло лесно да бъде замаскирано, за да не личи отдалеч. Изглежда и само от наличието на този белег излизаше, че мъртвото момиче, което лежеше пред мен, беше Сюзън.
Бях си донесъл комплект за взимане на отпечатъци. Като работех бързо, успях да взема няколко отпечатъка от студената мъртва ръка Един бегъл преглед на резултата ми показа, че отпечатъкът от палеца беше същият като този върху полиците.
Докато пусках комплекта обратно в джоба си, осъзнах, че ме обзема чувство на разочарование. Бях се надявал да докажа, че мъртвото момиче не е Сюзън, но май в това нямаше никакво съмнение.
Нагласих чаршафа върху мъртвото лице и отстъпих тихо назад. После, като натисках дръжката, чух слаб скърцащ звук от другата страна на вратата.
Застинах, като се ослушвах, а сърцето ми започна да се блъска срещу ребрата като току-що уловена пъстърва. Не чух нищо, но сега имах силно предчувствие за опасност. Бях сигурен, че вече не съм сам в сградата.
Угасих фенерчето и го пъхнах в джоба си. После бавно бутнах вратата, докато застана широко отворена. Замръзнах и се ослушах.
Не се случи нищо. Срещу мен стоеше стена от плътен мрак. Опитах се да се убедя, че си фантазирам, но чувството за опасност оставаше. Помислих си за мъртвото тяло на Сюзън Джелърт на масата зад мен. Студени тръпки се гонеха нагоре-надолу по гърба ми като влакчетата в Пратера. Много предпазливо направих две тихи крачки напред във външната стая.
Тогава нещата започнаха да се развиват. Усетих движение отдясно и се хвърлих настрани. Студена стомана одраска ръката ми, като раздра сакото. Чух тихо изсумтяване, от което ме изби студена пот. Ръце докоснаха лицето ми. Наведох се и се хвърлих напред, като и моите собствени ръце се протегнаха в тъмнината.