Мисис Оливър го прекъсна.
— Ама разбира се — каза тя, — тук има и фабула. Като роман с продължение в списанията — има резюме — мисис Оливър се обърна към капитан Уорбъртън. — Взехте ли листовките?
— Още не са ги донесли от печатницата.
— Но нали обещаха?
— Знам. Знам. Всички обещават постоянно. Ще бъдат готови към шест часа довечера. Ще ида да ги взема с колата.
— Ох, добре тогава — мисис Оливър въздъхна дълбоко и се обърна към Поаро. — Е, налага се аз да ви разкажа. Само дето не ме бива да разказвам. Тоест, ако трябва да го напиша, всичко е от ясно по-ясно, но ако го разказвам устно, винаги се получава ужасна бъркотия: ето защо не обсъждам сюжетите си с никого. Свикнах, понеже направя ли го, хората ме гледат с празен поглед и възкликват: „Ами… да, но… не разбирам какво става… от това едва ли ще стане книга“. Толкова е обезкуражително. И не е вярно, защото, когато го напиша, всичко е ясно! — мисис Оливър си пое дъх и продължи: — Е, нещата стоят така. Има един млад атомен физик на име Питър Гей, за когото се предполага, че е платен агент на комунистите, той е женен за Джоан Блънт, а първата му жена е умряла, но всъщност не е и после се появява, защото е шпионка или може би не е, тоест, може наистина да е туристка, а съпругата има някаква любовна връзка, а пък този Лойола се появява или за да се срещне с Мая, или за да я шпионира, после идва писмо, с което искат да ги изнудят — то може да е от икономката или пък от прислужника, а и пистолета го няма и тъй като не се знае за кого е писмото и на вечерята изпада една спринцовка, която пък после изчезва… — мисис Оливър изведнъж спря, опитвайки се да прецени каква ще е реакцията на Поаро. — Знам — съчувствено рече тя, — звучи страшно объркано, но не е — поне в главата ми, а след като видите листовката с резюмето, всичко ще ви стане ясно. И все пак — завърши тя — фабулата няма голямо значение, нали? Поне за вас. Само трябва да връчите наградите — много са хубави, първата e сребърна табакера във формата на револвер, и да кажете колко изключително умен е бил участникът, разрешил загадката.
Поаро си помисли, че решилите загадката наистина трябва да са умни. В действителност силно се съмняваше, че някой ще я реши. Целият сюжет, както и действието в „Търсенето на убиеца“ му се струваха обгърнати в непрогледна мъгла.
— Е — весело се обади капитан Уорбъртън и извърна очи към часовника си, — време е да тръгвам за печатницата и да взема нещата.
Мисис Оливър изпъшка.
— Ако не са ги направили…
— О, със сигурност са ги направили. Обадих им се по телефона. Довиждане.
Той излезе от стаята.
Мисис Оливър тутакси сграбчи Поаро за ръката и попита с дрезгав шепот:
— Е, и?
— Какво е, и?
— Открихте ли нещо? Подозирате ли някого? Поаро отговори с лек укор в гласа:
— Според мен всичко и всички са си съвсем нормални.
— Нормални ли?
— Е, това може да не е най-точната дума. Лейди Стъбс, както казахте, е категорично под нормалното ниво, а и мистър Леги изглежда доста ненормален.
— О, той си е съвсем наред — нетърпеливо рече мисис Оливър. — Прекара някакво нервно разстройство.
Поаро не оспори явно съмнителната формулировка на твърдението й, но го прие като информация.
— Изглежда всички са в нервна възбуда, повишено настроение, обща преумора или силно раздразнение, което е обичайно при подготовката на празненство от подобен характер. Ако можехте да ми посочите…
— Шт! — сграбчи го отново за ръката мисис Оливър. — Някой идва.
Поаро се почувства като в лоша мелодрама, която го дразнеше все повече.
На вратата се появи приятното миловидно лице на мис Бруис.
— А, тук ли сте, мосю Поаро! Търсех ви, за да ви покажа вашата стая.
Тя го поведе нагоре по стълбата, а после по коридора до голяма светла стая с изглед към реката.
— Точно отсреща е банята. Сър Джордж иска да има още бани в стаите, но ако ги направят, помещенията ще станат по-малки. Дано харесате обстановката.
— Да, приятно е — Поаро огледа одобрително малката етажерка, настолната лампа и кутията с етикет „Бисквити“ върху нощното шкафче. — В тази къща като че ли всичко е организирано идеално. Вас ли да поздравя или очарователната домакиня?
— Лейди Стъбс е изцяло заета с това да бъде очарователна — отговори мис Бруис с ледена нотка в гласа.
— Много привлекателна млада дама — замислено продума Поаро.
— Щом казвате.
— Но иначе не е ли малко… — той спря. — Извинете. Ставам нетактичен. Обсъждам неща, които вероятно не бива да споменавам.
Мис Бруис го погледна сериозно и каза сухо:
— Лейди Стъбс знае прекрасно какво прави. Освен че е, както се изразихте, много привлекателна млада дама, тя е и твърде хитра.