Мис Бруис се обърна и напусна стаята още преди Поаро да е вдигнал изненадано вежди. Ето какво си мислеше изпълнителната мис Бруис! Или го бе казала просто по някаква своя причина? И защо бе направила подобно изявление пред него — един съвсем непознат човек? Може би тъкмо защото беше непознат? А също и защото беше чужденец. Еркюл Поаро знаеше от опит: мнозина англичани смятат, че казаното пред чужденците не се брои!
Той се мръщеше озадачено и гледаше разсеяно вратата, откъдето бе излязла мис Бруис. После отиде на прозореца и се вторачи навън. Видя, че от къщата излизат лейди Стъбс и мисис Фолиът, които спряха пред голяма магнолия и заговориха за нещо. После мисис Фолиът кимна за довиждане, вдигна градинарската кошница, в която имаше ръкавици, и се затътри по алеята. Лейди Стъбс я гледа известно време, сетне откъсна разсеяно един цвят от магнолията, помириса го и бавно тръгна по пътеката, водеща между дърветата към реката. Обърна се само веднъж, преди да изчезне от погледа на Поаро. Иззад магнолията предпазливо излезе Майкъл Уейман, спря нерешително за миг, после тръгна между дърветата след високата стройна жена.
Хубав и енергичен млад мъж, помисли си Поаро. И несъмнено много по-привлекателен като личност, отколкото сър Джордж Стъбс…
И какво от това? Има безброй подобни примери в живота. Богат непривлекателен съпруг на средна възраст, млада и красива съпруга със или без ум в главата, привлекателен и чувствен млад мъж. Какво чак толкова имаше в това, та мисис Оливър да му се обади по телефона и да го извика настоятелно? Дума да няма, писателката притежаваше живо въображение, но…
„Но все пак — промърмори на себе си Еркюл Поаро — аз не съм консултант по прелюбодейства, още по-малко по такива, които едва започват.“
Беше ли вярно предчувствието на мисис Оливър, че има нещо гнило? Мисис Оливър бе една объркана жена и Поаро просто не проумяваше как тя успява да съчинява смислени детективски истории, но все пак въпреки цялата си обърканост писателката често го изненадваше с неочакваното си предусещане за истината.
„Времето е малко, твърде малко — мърмореше си той. — Дали наистина има нещо гнило тук, както твърди мисис Оливър? Склонен съм да мисля, че да. Но какво? Кой ли би могъл да ми подскаже? Необходимо ми е да знам повече, много повече за всички в тая къща. Кой ли би могъл да ми разкаже?“
След кратък размисъл Поаро грабна шапката си (никога не рискуваше да излиза вечер без шапка на главата) и изхвърча от стаята надолу по стъпалата. Чу отдалече назидателния лай на мисис Мастъртън. Някъде по-наблизо сър Джордж надигаше глас със страстни нотки.
— Дяволски ти отива това фередже. Как ми се иска да си в харема ми, Сали! Утре ще дойда да ми гледаш дълго на ръка. Какво ще ми предскажеш, а?
Чу се шум от боричкане и Сали Леги прошепна задъхано:
— Джордж, недей, моля те!
Поаро вдигна изненадано вежди и се измъкна през удобно поставената странична врата. Затича се с все сила по задната алея — чувството за ориентация му подсказваше, че няма начин тя да не се пресича някъде с главната алея.
Маневрата му се оказа успешна и му даде възможност, макар и леко запъхтян, да настигне мисис Фолиът и да вземе от ръцете й с галантен жест градинарската кошница.
— Ще ми позволите ли, мадам?
— О, благодаря ви, мосю Поаро, много мило от ваша страна. Но тя не е тежка.
— Разрешете да я занеса до вас. Наблизо ли живеете?
— Всъщност живея в къщичката на пазача при предната порта. Сър Джордж любезно ми я даде под наем.
Къщичката на пазача до предната порта на нейния някогашен дом… Как ли възприемаше тя този факт, помисли си Поаро. Мисис Фолиът се държеше съвсем спокойно, така че той не можеше да усети какво чувства в действителност. Промени темата, подхвърляйки:
— Лейди Стъбс е много по-млада от съпруга си, нали?
— С двайсет и три години.
— На външен вид е доста привлекателна. Мисис Фолиът рече тихо:
— Хати е едно мило и добро дете.
Той не бе очаквал подобен отговор. Мисис Фолиът продължи:
— Познавам я много добре. Известно време бе под мое попечителство.
— Не го знаех.
— Как бихте могли да знаете? Това е една тъжна история. Родителите й имали плантация, захарна плантация на Карибските острови. При едно земетресение къщата им изгоряла, а майка й и баща й, братята и сестрите й загинали до един. По онова време Хати била в манастир в Париж и така изведнъж останала без никакви близки роднини. Изпълнителите на завещанието сметнали за уместно тя да бъде въведена от някого в обществото, след като е живяла известно време в чужбина. Аз поех грижите за нея — мисис Фолиът добави със суха усмивка: — Мога да се пригаждам към всякакви обстоятелства и естествено, имах необходимите познанства — всъщност покойният губернатор бе много близък семеен приятел.