— Има още десет минути — съобщи Поаро, след като погледна огромния си старовремски часовник. — Да ви донеса ли чая тук?
— Не, не. Искам си почивката. Тук е задушно. Има ли още много хора да чакат?
— Не. Всички се редят за чай.
— Добре.
Поаро излезе от палатката и веднага бе нападнат от някаква решителна жена, която го накара да плати шест пенса и да отгатне колко тежи кейкът й.
Палатката с халките за хвърляне бе поверена на пълна мила дама, която го убеди да си опита късмета и за голямо негово смущение той веднага спечели огромна кукла с дебели бузи. Докато крачеше объркан с куклата в ръце, Поаро попадна на Майкъл Уейман, който стоеше навъсен край гората, при началото на пътеката, водеща надолу към кея.
— Явно се забавлявате добре, мосю Поаро — саркастично подхвърли той.
Поаро се загледа в наградата си.
— Ужасна е, нали? — тъжно попита той. Някакво малко дете до него внезапно избухна в плач.
Поаро се наведе бързо и пъхна куклата в ръцете му.
— Ето, това е за теб. Сълзите секнаха мигновено.
— Ето… Вайолет — виж колко е мил господинът, нали? Кажи „благодаря“…
— Конкурс за най-оригинално облечено дете — извика капитан Уорбъртън през мегафона. — Първата група — от три до пет години. Наредете се, моля!
Поаро тръгна към къщата и се сблъска с младеж, който отстъпваше, за да се прицели по-добре с гривната. Младежът го изгледа намръщено, а Поаро му се извини машинално, вторачен в пъстроцветната щампа на ризата му. Разпозна описваната от сър Джордж риза на „костенурки“. Върху нея сякаш се виеха и пълзяха какви ли не костенурки — земни и водни, както и най-различни морски чудовища.
Поаро примига и се обърна към холандката, която бе качил в колата предишния ден.
— Значи и вие сте дошли на празника — рече той. — А приятелката ви?
— О, да, тя също идва днес тук. Не съм я виждала още, но ще тръгваме заедно на автобус, който потегля от портата в пет и петнайсет. Отиваме в Торки и там аз сменям друг автобус за Плимът. Удобен е.
След това обяснение на учудения Поаро му стана ясно защо холандката се поти под тежката раница.
— Тази сутрин видях приятелката ви — каза той.
— А, да, Елза — германката, беше с нея и ми каза, че се опитали да идат през гората на реката и кея. Джентълменът, който е собственик на къщата, бил много сърдит и ги върнал — после додаде, като посочи с глава към мястото, където сър Джордж насърчаваше състезателите с гривни: — Но сега — следобед, е много учтив.
Поаро понечи да й обясни, че има разлика между минаващите напряко през имението момичета и момичетата, платили два шилинга и шест пенса за входен билет, за да опитат забавленията на Нейс Хаус и околния парк. Но върху него връхлетя капитан Уорбъртън с мегафон в ръка. Бе запъхтян и разтревожен.
— Поаро, виждали ли сте лейди Стъбс? Някой да е виждал лейди Стъбс? Трябваше да бъде жури на конкурса за най-оригинално облекло, а не мога да я намеря никъде.
— Аз я видях, чакайте да си помисля — а, преди около половин час. Но после отидох да ми предскажат бъдещето.
— Проклета жена — ядосано процеди Уорбъртън. — Къде ли се е дянала? Децата чакат и заради нея закъсняваме с програмата — той се огледа. — Къде е Аманда Бруис?
И от мис Бруис нямаше следа.
— Много неприятно наистина — реши Уорбъртън. — Ако ще правим нещо, трябва да си помагаме. Къде ли е Хати? Вероятно се е прибрала вътре.
Той бързо се отдалечи.
Поаро си проби път към заграденото с въжета пространство, където в огромна палатка поднасяха чай, но опашката бе много дълга и той се отказа.
Загледа се в щанда за модни стоки, където решителната възрастна продавачка почти успя да му продаде някаква пластмасова кутия за яки, и най-после си проправи път встрани, за да наблюдава от безопасно разстояние оживената тълпа.
Къде ли беше мисис Оливър?
Нечии стъпки зад гърба му го накараха да обърне глава. По пътеката откъм кея се приближаваше млад мъж: много мургав младеж, облечен безупречно с костюм на яхтсмен. Спря, сякаш стреснат от разкрилата се пред очите му гледка.
После колебливо се обърна към Поаро:
— Извинете. Това ли е къщата на сър Джордж Стъбс?
— Да, това е — Поаро замълча, а после се опита да отгатне: — А вие вероятно сте братовчедът на лейди Стъбс?
— Аз съм Етиен де Суса…
— А аз — Еркюл Поаро.
Двамата се поклониха един на друг. Поаро му обясни причината за празненството. Когато свърши, през поляната към тях се приближи сър Джордж, който бе изоставил надпреварата с гривни.
— Вие ли сте Де Суса? Приятно ми е да се запознаем. Хати получи писмото ви тази сутрин. Къде е яхтата?