— Оставих я на котва в Хелмът. Дойдох нагоре по реката с моторницата.
— Трябва да намерим Хати. Тя е някъде тук… Надявам се ще вечеряте с нас, нали?
— Много сте любезен.
— Ще останете ли да спите у нас?
— Благодаря ви и за тази покана, но ще спя на яхтата. Така е по-удобно.
— Дълго ли ще останете?
— Два-три дни. Зависи.
Де Суса елегантно сви рамене.
— Сигурен съм, че Хати ще се зарадва — учтиво каза сър Джордж. — Но къде е тя? Видях я преди малко — той се огледа недоумяващо. — Беше в журито на конкурса за детско облекло. Умът ми не го побира къде е. Извинете за момент. Ще попитам мис Бруис.
Сър Джордж бързо се отдалечи. Де Суса го проследи с поглед. Поаро се обърна към него:
— Май отдавна не сте се виждали с вашата братовчедка.
Онзи само сви рамене.
— Не съм я виждал, откакто бе на петнайсет години. Скоро след това бе изпратена в чужбина — в едно училище към манастир във Франция. От малка обещаваше да стане хубава жена.
Той вдигна въпросително очи към Поаро.
— Тя е хубава — каза Поаро.
— И това ли е съпругът й? Изглежда, е от хората, които наричаме „добряци“, но май не е много изискан. Е, в края на краищата на Хати сигурно й е било трудничко да си намери подходящ съпруг.
Поаро замълча тактично с въпросителен поглед. Де Суса се засмя.
— О, че то не е тайна! Когато бе на петнайсет години, Хати бе умствено недоразвита. Още ли е такава?
— Така изглежда… да — предпазливо каза Поаро.
Де Суса сви рамене.
— Е, защо ли да очакваме от жените да бъдат, интелигентни. Не им трябва!
Сър Джордж се върна разгневен. С него дойде и мис Бруис, която поде доста запъхтяно:
— Нямам представа къде може да е, сър Джордж. За последен път я видях пред палатката на гадателката. Но това бе най-малко преди двайсет-трийсет минути. Няма я в къщата.
— Дали не е отишла да види какво става с „Търсенето на убиеца“? — попита Поаро.
Лицето на сър Джордж се проясни.
— Сигурно. Вижте, не мога да оставя състезанията, защото отговарям за всичко. А и Аманда е страшно заета. Поаро, не бихте ли могли да я потърсите? Знаете маршрута.
Но Поаро не знаеше маршрута. След като попита обаче мис Бруис, тя му го описа в общи линии. Мис Бруис набързо се погрижи за Де Суса, а Поаро тръгна, мърморейки нещо като заклинание: „Тенискортът, градината с камелиите, беседката, горният разсадник, навесът за лодки…“
Докато минаваше край сектора за хвърляне на топки, забеляза с интерес, че сър Джордж предлага дървените топки с омайна приветствена усмивка на младата италианка, която бе изгонил сутринта и която явно бе озадачена от промяната в поведението му.
Поаро продължи пътя си към тенискорта. Но там нямаше никой освен някакъв възрастен господин с вид на военен, който бе задрямал на пейката с прихлупена върху очите му шапка. Поаро се върна при къщата и тръгна надолу към градината с камелиите.
Там откри мисис Оливър, облечена в пищни пурпурни дрехи, да седи унесена на една пейка почти като мисис Сидънс. Тя му кимна да седне до нея.
— Това е едва втората улика — промълви мисис Оливър. — Струва ми се, че съм ги направила съвсем трудни — Все още не е дошъл никой.
В този момент в градината се появи млад мъж по къси панталони с изпъкнала адамова ябълка. Той нададе вик на задоволство и се затича към дървото в края на градината, а от повторния му щастлив възглас пролича, че е открил следващата улика. Докато минаваше край тях, младежът се почувства задължен да сподели радостта си.
— Мнозина не знаят нищо за корковите дървета — поверително им съобщи той. — Първата улика беше хитро направена снимка, но аз разгадах какво има на нея — част от мрежа за тенис. Имаше и едно празно шише от отрова и коркова тапа. Повечето от другите сигурно ще приемат за улика шишето, но аз отгатнах, че то е само за отвличане на вниманието. Корковите дървета са много капризни, в райони като този обаче са доста издръжливи. Аз се интересувам от редки храсти й дървета. А сега се чудя накъде ли да тръгна? — той сбърчи вежди, докато разглеждаше нещо в бележника си. — Преписах си следващата улика, но като че ли няма никакъв смисъл — каза младежът и ги изгледа подозрително. — Вие състезавате ли се?
— О, не — успокои го мисис Оливър. — Само… гледаме.
— Добре тогава… „Когато хубава жена е лекомислена по принуда…“ Струва ми се, че съм го чел някъде.
— Това е много известен цитат — обади се Поаро.
— Лекомислието може да бъде свързано и със сграда — опита се да му помогне мисис Оливър. — Бяла, с колони — допълни тя.
— Това е идея! Благодаря! Казаха ми, че самата мисис Ариадни Оливър била някъде тук. Иска ми се да взема автограф от нея. Не сте ли я виждали?