— Не — твърдо отговори мисис Оливър.
— Ще ми се да се запозная с нея. Пише доста добри заплетени истории — рече момъкът, а после понижи глас: — Но казват, че пиела като смок.
Той продължи забързано нататък, а мисис Оливър заяви с негодувание:
— Така значи! Не е честно, пия само лимонада!
— А вие честно ли постъпихте, като насочихте младежа към следващата улика?
— Той е единственият, стигнал чак дотук, затова реших, че трябва да бъде насърчен.
— Но не му дадохте автограф.
— Това е различно — каза мисис Оливър. — Шт! Ето че идват и други.
Това обаче не бяха търсачи. Бяха просто две жени, които, понеже си бяха платили входните билети, бяха твърдо решени да използват срещу парите си възможността да разгледат всичко.
Явно бяха ядосани и недоволни.
— Ние си мислехме, че имат Хубави лехи с цветя — каза едната от тях. — А то само дървета! Това според мен не е никаква градина.
Мисис Оливър побутна леко с лакът Поаро и двамата се отдалечиха безшумно.
Ами ако никой не открие тялото? — рече объркана мисис Оливър.
— Търпение, мадам, а и не падайте духом — каза Поаро. — Още е рано следобед.
— Вярно — оживено се съгласи мисис Оливър. — А след четири и половина входният билет е на половин цена, така че сигурно ще дойдат още много хора. Хайде да видим какво прави онова момиче Марлийн. Знаете ли, нямам му никакво доверие. Съвсем безотговорно е. Не бих се изненадала, ако се измъкне тихичко и вместо да лежи като труп, иде да пие чай. Нали знаете какви са хората, когато стане въпрос за чай.
Те продължиха да вървят спокойно по горската пътека. Поаро обсъждаше разположението на имението.
— Според мен е доста объркано — каза той. — Толкова много пътеки, че човек не е сигурен накъде ще го отведат. И навсякъде само дървета.
— Говорите като онази кисела жена преди малко. След като отминаха беседката, тръгнаха по извитата пътека към реката. Под тях изникна силуетът на навеса за лодки.
Поаро отбеляза, че ще е неприятно, ако търсачите на убиеца се натъкнат на навеса за лодки и случайно открият трупа.
— Ако минат напряко ли? Помислила съм и за това. Ето защо последната улика е един ключ. Вратата не може да се отвори без него. Ключът е секретен. Вратата се отваря само отвътре.
Късата стръмна пътека водеше надолу до вратата на навеса за лодки, построен над реката и снабден с малък кей, до който имаше и склад с различни части за лодките. Мисис Оливър извади ключ от скрития в гънките на пурпурната и рокля джоб и отключи вратата.
— Дойдохме само да ти се обадим, Марлийн — весело извика тя, докато влизаха.
Вече изпитваше леки угризения на съвестта заради несправедливите си подозрения относно предаността на Марлийн, защото момичето — полегнало театрално като „труп“, играеше ролята безупречно, с разперени ръце и крака близо до прозореца.
Марлийн не й отговори. Лежеше съвсем неподвижна. Подухващият през отворения прозорец вятър разпиля купчината комикси върху масата.
— Всичко е наред — нетърпеливо каза мисис Оливър. — Само ние двамата сме — мосю Поаро и аз. Никой не е напреднал достатъчно с уликите. — Поаро се смръщи. Избута внимателно мисис Оливър, после се приближи до момичето на пода и се наведе над него. Издаде сподавено възклицание. Вдигна очи към мисис Оливър.
— Така-а… — рече той. — Това, което очаквахте, се случи.
— Да не искате да кажете, че… — очите на мисис Оливър се разшириха от ужас. Тя придърпа един от плетените столове и седна. — Да не би… да е мъртва?
Поаро кимна.
— Ами да — промълви той. — Мъртва е. И то отскоро.
— Но как?…
Той повдигна лекичко обвития около главата на момичето сив шал, за да даде възможност на мисис Оливър да види краищата на въжето за простиране.
— Точно както при моето убийство — неспокойно рече мисис Оливър. — Но кой ли го е извършил? И защо?
— Там е въпросът — отвърна Поаро.
Въздържа се да каже, че такива са били и въпросите на мисис Оливър. И че отговорите на тях не могат да бъдат нейните отговори, тъй като жертвата бе не югославянка — първата жена на атомния физик, а Марлийн Тъкър, четиринайсетгодишно момиче от провинцията, което, доколкото бе известно, не бе причинило никому зло.
ГЛАВА 7
Инспектор Бланд седеше на масата в кабинета. Сър Джордж бе го посрещнал, после бе го завел до навеса за лодки и накрая се прибра с него в къщата. Долу, при навеса, вече работеше екип от фотографи, а току-що бяха пристигнали дактилоскопите и съдебният лекар.
— Удобно ли ще ви бъде тук? — попита сър Джордж.
— Съвсем удобно ми е, благодаря ви, сър.