— Скоро след като сте били там, мис Бруис.
— О, Божичко! — промълви тя. Възклицанието й беше доста неадекватно, но въпреки това бе показателно за объркването и загрижеността на мис Бруис.
— Е, мис Бруис, по пътя към навеса и обратно до къщата срещнахте ли някого, забелязахте ли човек около навеса?
Мис Бруис се замисли.
— Не — каза тя, — не срещнах никого. Не е изключено и да е имало някой, разбира се, защото днес имението можеше да бъде разглеждано от всекиго. По принцип обаче хората предпочитат да са при поляната и да наблюдават състезанията. Обикалят градините и парниците, но не се разхождат из гората, както предполагах. На такива празници всички се трупат на едно място, не мислите ли, инспекторе?
Инспекторът се съгласи, че вероятно е така.
— Макар че, струва ми се — изведнъж си спомни мис Бруис, — в беседката имаше човек.
— В беседката ли?
— Да. Малка постройка, прилична на храм. Построиха я едва преди година-две. Пада се вдясно от пътеката, когато слизате към навеса. Там имаше някой. Сигурно влюбени. Някой се засмя, а после някой каза „Шт“.
— Но вие не знаете кои може да са били тия влюбени?
— Нямам представа. Входът на беседката не се вижда откъм пътеката. Отзад и отстрани е закрито.
Инспекторът се позамисли, според него обаче влюбените в беседката — които и да са били те, не бяха важни свидетели. Но трябваше все пак да разбере кои са били, защото на свой ред те може би бяха видели някой, който е отивал или се е връщал от навеса.
— И на пътеката нямаше никой друг, така ли? Съвсем никой ли? — настоя той.
— Знам какво имате предвид — каза мис Бруис. — Мога само да ви уверя, че не съм срещала никой. Но пък разберете, че не съм и могла. Тоест, ако на пътеката е имало някой, който не е искал да го видя, то най-простото нещо на света е било да се скрие зад рододендроните. И двете страни на пътеката са обградени от храсти и рододендрони. Ако някой, който не е трябвало да бъде там, е чул, че по пътеката идва човек, той е щял да се скрие само за миг.
Инспекторът реши да смени курса.
— Знаете ли за момичето нещо, което би могло да ни е от полза? — попита той.
— Наистина не знам нищо за Марлийн — отговори мис Бруис. — Не си спомням да съм говорила с нея, преди да се захванем с това. Едно от момичетата, които съм виждала — познавам го бегло по физиономия, но това е всичко.
— И не знаете нищо за него. — нищо, което да ни помогне?
— Не виждам причина някой да поиска да го убие — рече мис Бруис. — Всъщност, нали разбирате, случилото ми се струва направо невероятно. Единственото, което ми хрумва, е някой неуравновесен тип да е решил, че щом тя е определена за жертвата, трябва наистина да бъде убита. Но дори и това ми се вижда твърде глупаво и неправдоподобно.
Бланд въздъхна.
— Е, добре — реши той, — мисля, че няма да е зле да се видя с майка й.
Мисис Тъкър бе слаба жена със замислено лице, руса права коса и остър нос. Очите й бяха зачервени от плач, но тя вече бе се съвзела и бе готова да отговоря на въпросите на инспектора.
— Колко несправедливо! — каза мисис Тъкър. — Четеш за подобни неща във вестниците, но да се случи на Марлийн…
— Моите съболезнования — рече внимателно инспектор Бланд. — Това, което искам от вас, е да си спомните доколкото можете и да ми кажете дали някой има причини да навреди на дъщеря ви?
— Вече си мислих за това — внезапно изхлипа мисис Тъкър. — Мислих, мислих, но не можах да се сетя за никого. Марлийн имаше от време на време разправии с учителката в училище и се е карала понякога с момичета и момчета, но това не е сериозно. Няма човек, който я мрази и иска да й причини зло.
— Никога ли не ви е споменавала за някого, който да й е бил неприятел?
— Марлийн доста пъти ми е говорила разни глупости, но никога не ми е споменавала подобно нещо. Все говореше за гримове и прически и какво би искала да направи с лицето си и със себе си. Нали ги знаете какви са момичетата. Беше твърде малка за червило и разните други мазила, баща й постоянно й го повтаряше, пък и аз съм й го казвала. Но тя само това си купуваше, щом й се случеше да има пари. Купуваше си парфюми и червила и ги криеше.
Бланд поклати глава. От мисис Тъкър не можеше да научи нищо съществено. Млада и доста глупавичка девойка, в главата й са се въртели само кинозвезди и скъпи тоалети — имаше стотици момичета като Марлийн.
— Не знам какво ще каже баща й — рече мисис Тъкър. — Ще дойде всеки момент да се позабавлява. Много е добър в мятането на топки — тя изведнъж се отпусна и избухна в плач. — Мен ако питате — продължи жената, — е някой от гадните чужденци от общежитието. Човек никога не може да бъде сигурен с тия чужденци. Повечето са възпитани, но ризите, които носят, са невероятни. По ризите им има момичета в бикини, както ги наричат. И се пекат на слънце без никакви ризи — ето от това идват белите. Така да знаете!