— Сигурно ви е ясно — обясни той на Хоскинс, явно неспособен да проумее какво става, — че тази проклета жена може да бъде само на едно място, на яхтата на Де Суса.
— Как открихте, сър?
— Никой не я е видял да минава през обичайните изходи, а тя е облечена така, че е изключено да е тръгнала пеша през нивите или гората, затова пък е възможно да се е срещнала по предварителна уговорка с Де Суса долу, при навеса, той да я е закарал с моторницата до яхтата, а после да се е върнал на празненството.
— И защо ще го прави, сър? — попита озадачено Хоскинс.
— Нямам представа — отговори инспекторът — и наистина не е за вярване да го е направил. Ала е възможно. И ако мисис Стъбс е на „Есперанс“, ще се погрижа да не слезе незабелязано.
— Но нали не можела да го понася… — Хоскинс допълни някаква ругатня.
— Знаем само, че е твърдяла така. Жените — поучително рече инспекторът — казват какви ли не лъжи. Никога не го забравяйте, Хоскинс.
— Ъхъ — одобрително закима Хоскинс.
II
Разговорът им бе прекъснат, тъй като вратата се отвори и в стаята влезе висок млад мъж с доста неугледен вид. Бе облечен в приличен вълнен костюм, но яката на ризата му бе смачкана, вратовръзката бе изкривена, а косата му бе щръкнала във всички посоки.
— Вие мистър Алек Леги ли сте? — попита инспекторът, като вдигна поглед към него.
— Не — отвърна младежът, — аз съм Майкъл Уейман. Разбрах, че сте искали да ме видите.
— Точно така, господине — каза инспектор Бланд. — Защо не седнете?
Той посочи стола от другата страна на масата.
— Не ми се седи — рече Майкъл Уейман, — обичам да се разхождам. Но какво правите вие от полицията тук? Какво ce е случило?
Инспектор Бланд го погледна учудено.
— Сър Джордж не ви ли е съобщил? — понита той.
— Никой не ми е съобщавал нищо. Не се въртя непрекъснато около сър Джордж. Какво се е случило?
— Доколкото знам, сте отседнали в къщата.
— Естествено, че съм отседнал в къщата. И какво от това?
— Просто си помислих, че всички, които са отседнали там, вече трябва да са информирани за днешната трагедия.
— Трагедия ли? Каква трагедия?
— Момичето, което играеше ролята на жертвата, е било убито.
— Не! — Майкъл Уейман изглеждаше крайно изненадан. — Да нямате предвид, че е било убито наистина? Да не е някаква измислица?
— Не знам какво имате предвид под „измислица“. Момичето е мъртво.
— Как е било убито?
— Удушили са го с въже. Майкъл Уейман подсвирна.
— Точно както по сценария! Е, покрай този сценарий на човек му хрумват някои идеи — — той пристъпи към прозореца, обърна се рязко и каза: — Значи всички ние сме заподозрени? Или е било някое от местните момчета?
— Не виждам как би могло да е някое от местните момчета — рече инспекторът.
— Всъщност и аз — съгласи се Майкъл Уейман. — Е, инспекторе, много от приятелите ми ме смятат за луд, но не съм от тоя вид луди. Не обикалям провинцията, за да душа недоразвити пъпчиви момичета.
— Разбрах, че сте тук, за да проектирате зала за тенис в имението на сър Джордж, така ли е, мистър Уейман?
— Безобидно занимание — рече Майкъл. — От гледна точка на криминалиста, де. От архитектурна гледна точка обаче не съм толкова сигурен. Резултатът вероятно ще бъде престъпление спрямо добрия вкус. Но това, инспекторе, не ви интересува. От какво всъщност се интересувате?
— Ами бих искал да знам, мистър Уейман, къде точно бяхте между четири и петнайсет и да кажем, пет часа днес следобед.
— Как да го разбирам — като медицинско удостоверение ли?
— Не съвсем, сър. Един от свидетелите е видял момичето живо в четири и петнайсет.
— Кой е тоя свидетел — или не бива да питам?
— Мисис Бруис. Лейди Стъбс й е наредила да занесе на момичето поднос със сладкиши и плодов сок.
— Нашата Хати ли го е наредила? Не мога да повярвам.
— Защо не вярвате, мистър Уейман?
— Защото не е в нейния стил. Тя не се сеща за такива неща. Мислите на уважаемата лейди Стъбс се въртят единствено около нея самата.
— Мистър Уейман, a? все още чакам отговор на въпроса си.
— Къде съм бил между четири и петнайсет и пет часа? Наистина не мога да кажа веднага, инспекторе. Бях някъде тук — нали.
— Къде тук?
— На много, места. Помотах се на поляната, гледах как се забавляват местните хора, поговорих със суетната кинозвезда. После, когато ми писна, отидох на тенискорта и мислих върху проекта за залата. Помислих си също за колко ли време някой ще се сети, че на първата улика в играта — снимката, е показана част от мрежата на тенискорта.