I
В това време мисис Фолиът разговаряше в големия салон с Еркюл Поаро. Той бе я намерил полегнала на един стол в ъгъла на стаята. Когато влезе, тя се надигна неспокойно. После се отпусна отново и измърмори:
— А, вие ли сте, мосю Поаро?
— Извинете, мадам, че ви обезпокоих.
— Не, не. Не ми пречите. Просто си почивах. Вече не съм така млада, както някога. Шокът бе прекалено силен за мен.
— Разбирам ви — каза Поаро. — Напълно ви разбирам.
Стиснала кърпичката в дребната си ръка, мисис Фолиът гледаше нагоре към тавана. Заговори с едва сдържан плач:
— Не ми го побира главата. Бедното момиче! Бедното, бедното момиче…
— Зная — успокояваше я Поаро. — Зная всичко.
— Толкова млада — продължи мисис Фолиът, — едва на прага на живота. — После повтори отново: — Не ми го побира главата.
Поаро я наблюдаваше изненадан. Тя изглеждаше с десет години по-стара, откакто бе я видял в ранния следобед да посреща гостите като любезна домакиня. Сега лицето й бе измъчено и повяхнало, а бръчките и изпъкваха по-силно.
— Едва вчера ми казахте, мадам, че светът е много грешен.
— Така ли ви казах? — сепна се мисис Фолиът. — Вярно е… О, да, чак сега започвам да проумявам колко вярно е това — после продължи тихо: — Но изобщо не съм предполагала, че ще се случи нещо подобно.
Той отново я погледна с изненада.
— Тогава какво сте предполагали, че ще се случи? Нещо друго ли?
— Не, не. Не исках да кажа това.
Поаро настоя:
— Но вие сте очаквали да се случи нещо — нещо необичайно.
— Погрешно сте ме разбрали, мосю Поаро. Имам предвид, че това е последното нещо, което човек очаква да се случи на празненство като днешното.
— Лейди Стъбс също говореше сутринта за неприятни неща.
— Наистина ли? О, не ми споменавайте за Хати, недейте. Не искам да мисля за нея — тя замълча, после продължи: — За какви неприятни неща ви е говорила?
— Разказваше ми за братовчед си. Етиен де Суса. Каза, че е проклет, лош човек. А също, че се бои от него.
Той се загледа в нея, но тя само поклати глава недоверчиво.
— Кой е този Етиен де Суса?
— Даде, вие не бяхте на закуска. Бях забравил, мисис Фолиът. Лейди Стъбс получи писмо от този свой братовчед, когото не била виждала от петнайсетгодишна. Той й съобщаваше, че смята да я посети днес следобед.
— И дойде ли?
— Да. Пристигна към четири и половина.
— Да не говорите за хубавия мургав младеж, който се появи по пътеката откъм ферибота? А аз се чудех кой ли е той.
— Да, мадам, това бе мистър Де Суса. Мисис Фолиът рече възбудено:
— На ваше място нямаше да обръщам внимание на приказките на Хати — тя се изчерви от изненадания поглед на Поаро, после продължи: — Като дете е — тоест определенията й са като на дете: лош, добър. Никакви нюанси. Аз не бих обърнала внимание на това, което ви е казала за Етиен де Суса.
Думите й отново го изненадаха. Той бавно попита:
— Нали познавате добре лейди Стъбс?
— Вероятно колкото и другите. Дори по-добре от съпруга и. И какво от това?
— Каква е всъщност тя, мадам?
— Твърде странен въпрос, мосю Поаро.
— Нали знаете, мадам, че не могат да открият лейди Стъбс?
Отговорът и отново го озадачи. Възрастната жена не показа с нищо, че е била изненадана или загрижена, само рече:
— Значи е избягала. Ясно.
— И това ви се струва съвсем нормално, така ли?
— Нормално ли? О, не знам. Хати е доста трудна за разбиране.
— Мислите ли, че е избягала, защото съвестта й е гузна?
— Какво имате предвид, мосю Поаро?
— Братовчед й ми разказа за нея днес следобед. Спомена между другото, че винаги е била умствено недоразвита. Сигурно знаете, мадам, че хора, които са умствено недоразвити, невинаги си дават сметка за своите действия.
— Какво имате предвид, мосю Поаро?
— Както казахте, такива хора са устроени много просто — като деца. При неочакван изблик на гняв дори могат да убият.
Мисис Фолиът се обърна към него с внезапно бликнал гняв.
— Хати никога не е била такава! Няма да ви позволя да говорите подобни неща. Беше мило и сърдечно дете, макар и да бе малко… изостанала умствено. Никога не би убила човек.
Тя го изгледа сурово, запъхтяна и все още ядосана. Поаро остана изненадан. Много изненадан.
II
Именно в тази обстановка внезапно се появи полицаят Хоскинс.
Той изрече, сякаш се извиняваше:
— Вас търся, мадам.
— Добър вечер, Хоскинс — мисис Фолиът вече бе спокойна и отново бе станала господарката на Нейс Хаус. — Какво има?
— Инспекторът ви поднася своите почитания и ще бъде щастлив да поговори с вас — ако искате, естествено — побърза да добави Хоскинс, забелязал, както и Еркюл Поаро преди това, последиците от шока.