— Разбира се, че искам.
Мисис Фолиът се изправи и последва Хоскинс навън. Поаро, който бе се надигнал учтиво, седна отново и се загледа в тавана със смръщени от учудване вежди.
Когато мисис Фолиът влезе и полицаят й подаде стол, инспекторът се надигна от мястото си.
— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, мисис Фолиът — започна Бланд. — Но сигурно познавате всички живеещи в околността и реших, че бихте могли да ни помогнете.
— Струва ми се — рече мисис Фолиът с колеблива усмивка, — че познавам хората наоколо по-добре от всеки друг тук. Какво ви интересува, инспекторе?
— Познавате и Тъкърови, нали? Семейството и момичето?
— О, да, разбира се, винаги са живели под наем в имението. Мисис Тъкър е най-малкото дете в многобройно семейство. Нейният най-голям брат ни бе главен градинар. Тя се омъжи за Алфред Тъкър, селскостопански работник — глупав човек е, но пък е добряк. Мисис Тъкър е малко опърничава. Оправна домакиня, поддържа къщата си идеално чиста и не позволява на Тъкър да стигне с калните си ботуши по-далеч от кухнята. Ето такива неща. На децата се кара още повече. Доста от тях вече са семейни и работят. Останаха само горката Марлийн и три по-малки деца. Две момчета и едно момиче, които още ходят на училище.
— Е, наглед като познавате така добре семейството, мисис Фолиът, смятате ли, че има причина Марлийн да бъде убита днес?
— Не. Всичко е толкова нелепо, инспекторе. Нямаше приятел, поне аз не знам да е имала. Не съм чувала.
— А хората, участвали в „Търсенето на убиеца“? Можете ли да ми кажете нещо за тях?
— Не познавам мисис Оливър. Тя изобщо не се покрива с представата ми за авторка на криминални романи. Естествено, е много разстроена, горката, от случилото се.
— А другите, които й помагат — например капитан Уорбъртън?
— Не виждам причина той да убива Марлийн Тъкър, ако имате предвид това — спокойно рече мисис Фолиът. — Не ми е симпатичен. Според мен е лукав, но нали е политически доносник, сигурно трябва да е наясно с разните политически ходове. Несъмнено е енергичен и работи усърдно но подготовката на празника. И все пак не мисля, че е убил момичето, защото цял следобед бе на поляната.
Инспекторът кимна.
— А семейство Леги? Какво знаете за тях?
— Ами доста приятно младо семейство. Той често изпада в настроения. Не го познавам добре. Тя се казваше Карстър, преди да се омъжи, познавам някои от роднините й. Наеха за два месеца Мил Котидж и май прекарват добре тук. Всички се сприятелихме с тях.
— Чух, че е привлекателна жена.
— О, да, доста привлекателна е.
— Смятате ли, че сър Джордж може да се е увлякъл по нея?
Мисис Фолиът изглеждаше доста изненадана.
— О, не, сигурна съм, че не е имало нищо подобно. Сър Джордж наистина е погълнат от своята работа и много обича съпругата си. В никакъв случай не е донжуан.
— И според вас между лейди Стъбс и мистър Леги не е имало нищо?
Мисис Фолиът отново поклати глава.
— О, сигурна съм, че не е имало. Инспекторът продължи да настоява:
— А знаете ли да е имало някаква разправия между сър Джордж и жена му?
— Убедена съм, че не е имало — натърти мисис Фолиът. — Ако е имало, щях да зная.
— В такъв случай бягството на лейди Стъбс не е заради някакво семейно неразбирателство.
— О, не! — възкликна веднага тя. — Доколкото разбирам, това глупаво момиче не е искало да се види с братовчед си. Някаква детинска фобия. Избягала е, както би избягало едно дете.
— Значи това е вашето мнение. Имате ли да добавите нещо?
— Не. Хати сигурно ще се появи всеки момент. И ще се срамува от себе си — после добави разсеяно: — А какво стана с тоя братовчед? Още ли е в къщата?
— Казаха ми, че се е върнал на яхтата си.
— А тя е в Хелмът, нали?
— Да, в Хелмът.
— Ясно — рече мисис Фолиът. — Наистина е неприятно, че Хати се държи така детински. Но ако той остане тук още някой ден, трябва да я накараме да се държи прилично.
Инспекторът реши, че въпросът е, отправен към него, но не сметна за нужно да отговаря.
— Вероятно си мислите — рече той, — че всичко това няма връзка с разследването. Но нали разбирате, мисис Фолиът, че сме длъжни да включим в него доста широк кръг от хора. Например мис Бруис. Какво знаете за нея?
— Ами че е отлична секретарка. Нещо повече от секретарка. На практика се грижи за домакинството. Направо не знам какво щяха да правят без нея.
— Била ли е секретарка на сър Джордж и преди той да се ожени?
— Мисля, че да. Не съм съвсем сигурна. Познавам я едва откакто дойде тук с тях.
— Май не обича много лейди Стъбс.
— Не — отвърна мисис Фолиът. — Боя се, че не я обича. Според мен всички тия добри секретарки никога не се привързват към съпругите, сигурно разбирате какво имам предвид. Може би е естествено.
— Коя от вас двете помоли мис Бруис да занесе сладкишите и сока на момичето под навеса? Мисис Фолиът изглеждаше леко изненадана.
— Спомням си, че мис Бруис събра малко сладкиши и нещо друго, а после каза, че ще ги занесе на Марлийн. Не зная някой да я е молил изрично или пък да й е нареждал да го прави. Със сигурност не съм аз.
— Ясно. Казахте, че от четири часа сте били в павилиона за чай. Вероятно и мисис Леги е пила чай по същото време.
— Мисис Леги ли? Не, не мисля. Поне не си спомням да съм я виждала. Всъщност съвсем сигурна съм, че не е идвала. С автобуса от Торки бяха пристигнали доста нови гости, аз се огледах и си помислих, че сигурно всички са курортисти — нямаше нито едно познато лице. Мисис Леги вероятно е дошла да пие чай по-късно.
— Добре де — реши инспекторът, — не е толкова важно. — После тихо добави: — Това май е всичко. Благодаря ви, мисис Фолиът, бяхте много любезна. Да се надяваме, че лейди Стъбс ще се върне скоро.
— Дано — каза мисис Фолиът. — Колко неразумно от страна на милото дете да ни тревожи така — тя го изрече бързо, но оживлението в гласа й не изглеждаше много естествено. — Сигурна съм, че всичко е наред. Наистина.
В този момент вратата се отвори и в стаята влезе привлекателна млада жена с червена коса и луничаво лице, която каза:
— Разбрах, че сте ме викали.
— — Това е мисис Леги, инспекторе — представи я мисис Фолиът. — Мила Сали, не знам дали си научила за ужасното нещастие…?
— О, да! Какъв ужас! — възкликна мисис Леги, после щом мисис Фолиът напусна стаята, въздъхна облекчено и се отпусна на стола. — Страшно съжалявам — съобщи тя. — Струва ми се направо невероятно. Боя се, че едва ли ще ви помогна. Гледах на ръка цял следобед, така че не съм видяла нищо.
— Знам, мисис Леги. Но задаваме на всички обичайните въпроси. Например къде бяхте между четири и петнайсет и пет часа?
— В четири часа ходих да пия чай.
— В павилиона за чай ли?
— Да.
— Предполагам, е бил претъпкан?
— О, беше ужасна блъсканица.
— Видяхте ли някои познати?
— О, само неколцина възрастни хора. Нямаше с кого да си поговоря. Господи, колко ми се пиеше чай! Както казах, беше в четири часа. В четири и половина се върнах в палатката на гадателката и продължих да гледам на ръка. Един Господ знае какво съм обещавала накрая на жените. Съпрузи милионери, филмова кариера в Холивуд… Презморските пътешествия и загадъчните мургави жени ми изглеждаха прекалено обикновени.
— Случи ли се нещо през този половин час, докато отсъствахте — сигурно е имало хора, които са искали да им гледат на ръка?
— А, закачих на палатката бележка, на която пишеше: „Ще се върна в четири и половина“.
Инспекторът си отбеляза нещо в бележника.
— Кога видяхте за последен път лейди Стъбс?
— Хати ли? Наистина не знам. Беше съвсем близо до палатката, когато отивах да пия чай, но не сме говорили. После не си спомням да съм я виждала. Някой ми каза преди малко, че е изчезнала. Вярно ли е?
— Да.
— Е, нищо — весело каза Сали Леги, — тя не е наред, нали знаете. Сигурно се е изплашила, щом е научила за убийството.
— Благодаря ви, мисис Леги.
Мисис Леги се възползва и бързо се упъти към вратата. Докато излизаше, пропусна край себе си Еркюл Поаро.