— Нещо не е наред ли? Как така?
— Не зная… Именно това искам да откриете. Но усещам — все по-силно и по-силно, че някой ме… ох! — манипулира… че ме разиграва… Ако искате, наречете ме глупачка, но мога да ви кажа само, че няма да се изненадам, ако утре убият някого наистина, а не само на шега!
Поаро се взря в нея настойчиво, а тя му отвърна с предизвикателен поглед.
— Твърде интересно — рече той.
— Сигурно ме смятате за кръгла глупачка — въздъхна отчаяно мисис Оливър.
— Никога не съм ви смятал за глупачка — рече Поаро.
— Пък и знам как се изказвате — и гледате на интуицията.
— Хората наричат нещата с различни имена — обясни Поаро. — Готов съм да повярвам, че сте забелязали или дочули нещо, което несъмнено ви е обезпокоило. Смятам, че дори е възможно да не знаете какво сте видели, забелязали или чули. Наясно сте само с последиците. Ако мога така да се изразя, не знаете какво точно знаете. Наречете го интуиция, ако ви харесва.
— Чувстваш се толкова глупаво — мрачно отсъди мисис Оливър, — когато не си в състояние да бъдеш категоричен.
— Ще стигнем и дотам — успокои я Поаро. — Казвате, имате усещането, че — как се изразихте — че ви разиграват, нали? Можете ли да ми обясните малко по-подробно какво имате предвид?
— Ще ми е доста трудно… Вижте, това си е мое убийство, така да се каже. Аз го измислих и го режисирах и всичко си е съвсем на мястото. Е, ако познавате писателите, ви е ясно, че те не понасят съветите. Хората казват: „Чудесно, но нямаше ли да е по-добре, ако еди-кой си направеше еди-какво си?“, или пък: „Нямаше ли да е по-добре, ако жертвата е А, а не Б? Или пък се окаже, че убиецът е Д, а не Е?“ Тогава ми иде да отговоря: „Добре, напишете си го както искате!“ Поаро кимна.
— И това ли се случи?
— Не съвсем… почнаха да дават глупави препоръки и когато избухнах, отстъпиха, но ми натрапиха незначителни предложения, и тъй като за главното удържах, приех дреболиите, без да им обръщам особено внимание.
— Ясно — рече Поаро. — Да, това е метод, който… Предложили са ви нещо доста грубо и нелепо, но не то е било главното. Целта им всъщност е била някаква дребна, второстепенна промяна. Това ли искахте да кажете?
— Точно това — потвърди мисис Оливър. — Разбира се, може и да си въобразявам, макар че едва ли, но нито една от подробностите не е от значение. Затова съм разтревожена, как ли да се изразя — от особената атмосфера.
— Кой ви предложи да направите промените?
— Различни хора — отвърна мисис Оливър. — Ако беше само един човек, щях да бъда по-сигурна. Но не бе само един, макар да смятам, че в дъното стои един човек. Тоест един човек, който действа чрез други, нищо неподозиращи хора.
— Имате ли представа кой е той? Мисис Оливър поклати глава.
— При, всички положения е много умен и предпазлив — каза тя. — Може да е всеки от тях.
— Кои са тези „те“? — настоя Поаро. — Действащите лица сигурно не са много на брой?
— Сър Джордж Стъбс — започна да изрежда мисис Оливър, — собственикът на имението. Богат, простоват и ужасяващо глупав извън гешефтите си, където, струва ми се, е много обигран. Лейди Стъбс — Хати, двайсетина години по-млада от него, доста хубава е, но е тъпа като гъска, всъщност смятам, че е малоумна. Омъжила се е за него заради парите му, естествено, и не мисли за нищо друго освен за дрехи и бижута. После идва Майкъл Уейман — той е архитект, младичък и с приятна външност, но по някакъв странен артистичен начин. Той проектира зала за тенис на сър Джордж и прави ремонт на беседката му.
— Беседка ли? Какво, маскен бал ли ще правят?
— Не, това е някаква архитектурна приумица. Павилионче, което прилича на храм — бяло, с клони. Вероятно сте ги виждали в увеселителните паркове. После идва мис Бруис — тя е нещо като секретарка и икономка, върти домакинството и отговаря на писмата, много неприветлива и експедитивна. И накрая, хората, които живеят наоколо и идват да помагат. Едно младо семейство, наело вила край реката — Алек Леги и съпругата му Сали. И капитан Уорбъртън, доверено лице на Мастъртън. И, разбира се, Мастъртънови и старата мисис Фолиът, която живее в някогашната къщичка на пазача. Семейството на съпруга й е притежавало навремето Нейс. Но всички или са измрели, или пък са били убити във войните, а тъй като са се натрупали много разходи по погребенията, последният наследник е продал имението.
Поаро се замисли върху списъка на действащите лица, но засега имената не му говореха нищо. Той се зае отново с основния въпрос.
— На кого му хрумна да организирате „Търсене на убиец“?
— Мисля, че на мисис Мастъртън. Тя е съпруга на местния депутат и умее да организира добре нещата. Именно тя е убедила сър Джордж да направят празника тук. Години наред имението е било пусто, та за това решила, че хората с удоволствие ще си платят да го видят.