ГЛАВА 3
Мисис Фолиът влезе първа, последва я Поаро. Къщата бе строена с вкус и имаше чудесно разпределение. Мисис Фолиът мина през вратата вляво, водеща към изискана малка всекидневна, и продължи към обширния салон зад нея, пълен с гости, които в този момент като че говореха в един глас.
— Джордж — съобщи мисис Фолиът, — ето го и мосю Поаро, който бе така любезен да дойде и да ни помогне. Сър Джордж Стъбс.
Сър Джордж, който говореше на висок глас, се обърна към тях. Бе едър мъж с червендалесто лице и с брада, която не му отиваше. Придаваше му доста смущаващо изражение като на актьор, който още не е решил каква роля ще играе — дали на едър земевладелец или пък на грубоват плантатор от колониите. Но брадата му в никакъв случай не напомняше за флота въпреки твърденията на Майкъл Уейман. Сър Джордж се държеше свободно и говореше весело, ала очите му бяха малки и хитри, с особен пронизващ светлосин цвят.
Той сърдечно поздрави Поаро.
— Толкова се радваме, че вашата приятелка мисис Оливър ви убеди да дойдете — рече домакинът. — Чудесно хрумване от нейна страна. Вие ще бъдете голямата ни атракция — сър Джордж се огледа смутено. — Хати! — извика той, а после повтори малко по-силно: — Хати!
Лейди Стъбс се поклащаше в огромен люлеещ се стол на известно разстояние от останалите. Като че ли не обръщаше никакво внимание на това, което ставаше наоколо. Съзерцаваше усмихнато ръката си, отпусната на облегалката на стола. Обръщаше дланта си наляво и надясно, така че огромният изумруд върху тежкия пръстен на средния й пръст да поглъща светлината в зелените си глъбини.
Леко стресната, тя вдигна очи като дете и промълви:
— Приятно ми е.
Поаро наведе глава в поклон.
Сър Джордж продължи с представянето:
— Мисис Мастъртън.
Мисис Мастъртън бе доста величествена и напомняше с вида си чистокръвен булдог. Имаше издадена долна челюст и големи, тъжни и леко кръвясали очи.
Тя му кимна и продължи разговора с плътен глас, който отново накара Поаро да си помисли за плътния лай на булдог.
— Тоя глупав спор за сергията, където ще се сервира чай, трябва да бъде решен, Джим — настояваше мисис Мастъртън. — Все има начин. Не можем да допуснем цялото празненство да се провали, заради местническите ежби на разни идиотки.
— Ама разбира се — отвърна събеседникът й.
— Капитан Уорбъртън — продължи сър Джордж. Капитан Уорбъртън, който бе облечен в карирано спортно сако и имаше доста грубовато лице, показа ред бели зъби в донякъде вълча усмивка, а после продължи да разговаря.
— Не се тревожи, аз ще го уредя — каза той. — Ще отида при тях и ще ги вразумя. А къде ще бъде палатката на гадателката? При магнолията ли? Или в края на поляната, до рододендроните?
Сър Джордж продължаваше с представянето.
— Мистър и мисис Леги.
Един висок млад мъж, чието лице бе силно олющено от слънцето, кимна с любезна усмивка. Съпругата му, луничава червенокоса красавица, кимна приветливо, после се впусна в спор с мисис Мастъртън, а приятното й сопрано направи странен дует с плътния лай на събеседничката.
— Не до магнолията… до страничния вход…
— Някой иска да провали всичко… но ако има опашка…
— Доста по-хладно. Искам да кажа, слънцето огрява цялата къща.
— А хвърлянето на топка не трябва да е много близо до къщата… момчетата направо обезумяват, когато я мятат…
— А това — съобщи сър Джордж — е мис Бруис, която ръководи всички ни.
Мис Бруис седеше зад голям сребърен поднос с чай. Беше слаба оправна жена някъде над четирийсетте, държеше се мило.
— Приятно ми е, мосю Поаро — каза мис Бруис. — Дано сте пътували добре. Влаковете по това време на годината понякога са ужасно претъпкани. Дайте да ви сипя чай. Мляко? Захар?
— Съвсем малко мляко, мадмоазел, и четири бучки захар — вметна Поаро, докато тя му наливаше от чая. — Виждам, че всички сте много заети с подготовката.
— Да, наистина. В последния момент винаги се появяват разни дреболии, за които трябва да се погрижим. А хората в днешно време могат да те провалят по най-невероятен начин. И с навесите, и със сергиите, и с продуктите. Трябва непрекъснато да им напомняш. Половината сутрин прекарах на телефона.
— А какво стана с колчетата, Аманда? — обади се сър Джордж. — И с допълнителните стикове за голф?
— Всичко е уредено, сър Джордж. Мистър Бенсън от клуба за голф бе много любезен.
Тя подаде чая на Поаро.
— Желаете ли сандвич, мосю Поаро? Тези тук са с домати, а онези — с пастет. Но може би — реши мис Бруис, сетила се за четирите бучки захар, — ще предпочетете сметанената торта?