Помня и как легнах на мечата кожа, след като всичко приключи. Как Илейн сгуши тъничкото си тяло до моето, внимавайки да не засегне превързаното ми рамо. Не съзнавах колко ми е било студено, докато топлината й не се просмука в мен.
Само миг по-късно друго топло тяло се долепи до лявата страна на моето. Мирисът на Неста ме обгърна — мирис на огън, стомана и непоклатима воля.
В далечината чух как Рис извежда останалите от шатрата ни, за да проверят състоянието на Азриел, вече поверен на Тесан.
Нямах представа колко дълго със сестрите ми бяхме лежали заедно, също както едно време бяхме споделяли онова резбовано легло в порутената ни колиба. Тогава, толкова отдавна, се ритахме и гърчехме, борехме се за пространство, за въздух.
Но тази сутрин, докато слънцето се издигаше над света, трите се бяхме вкопчили силно една в друга. И не се пуснахме.
Глава 66
Калиас и армията му дойдоха по пладне.
Шумотевицата стигна до мечата кожа на пода, върху която лежахме със сестрите ми, и ме разбуди. Заедно с нея една мисъл прокънтя в мен.
Тамлин.
Постъпката му щеше да прикрие предателството на Юриан. Вече знаех със сигурност, че Тамлин не се бе върнал при Хиберн след срещата на Великите господари, за да ни предаде, а за да шпионира.
Макар че след снощната му изява… едва ли щеше да му се отдаде възможност отново да доближи Хиберн. Не и след като кралят беше зърнал всичко с очите си.
Недоумявах как да възприема постъпката му.
Беше ме спасил, разбулвайки измамата си. Но къде се беше ответрял? Не бяхме чули нищо за войската на Двора на Пролетта.
А вятърът, който ми изпрати… За пръв път го виждах да използва подобна сила.
Спомних си за Нефелската философия. Само че слабостта, превърнала се в сила, не бяха крилата ми, полетът ми… А Тамлин. Ако той не се беше намесил… Не ми се мислеше.
Илейн и Неста още дремеха на мечата кожа, когато се измъкнах внимателно от преплетените им крайници. Измих лицето си в медното легенче до леглото ми. Бегъл поглед в огледалото над него ми доказа, че съм преживявала далеч по-добри дни. Седмици. Месеци.
Разгърнах предпазливо деколтето на бялата си риза и се взрях свъсено в превързаната рана на рамото ми. Завъртайки ставата си, изтръпнах от болка, но ми стана чудно колко бързо се бе затворила. Гърбът ми обаче…
Мощна агония го обгръщаше на талази и остри бодежи. Коремът ми също. Заради мускулите, които бях напрегнала до краен предел, за да полетя. Пак се смръщих на отражението си, сетне сплетох косата си и наметнах жакета си, съскайки от болка при движението. След още ден-два вероятно щеше да се разсее дотолкова, че да мога да боравя с меч. Може би.
Молех се Азриел да е в по-добра форма. Ако самият Тесан го лекуваше — и ако имахме късмет, — навярно беше.
Нямах представа как сенкопоецът смогна да остане във въздуха, да запази самообладание през онези минути в небето. Не си позволих да се замислям как, кога и защо се бе научил така умело да владее болката си.
Помолих приглушено първата лагерна матрона, която срещнах, да намери някаква храна за сестрите ми. Илейн вероятно умираше от глад, пък и Неста едва ли беше хапнала нещо през часовете, в които ни нямаше.
Крилатата матрона само попита дали аз имам нужда от нещо, а като я уверих, че не ми трябва нищо, тя изцъка с език и заяви, че ще изпрати храна и на мен.
Не се осмелих да я помоля да предостави и обичайната закуска на Амрен. Въпреки че несъмнено щеше да й е потребна след снощните… занимания с Вариан. Освен ако той…
Реших да не размишлявам повече върху това и просто тръгнах към шатрата й. Открили бяхме армията на Хиберн. А след като я съзрях с очите си снощи… трябваше да помогна с каквото можех на Амрен за разгадаването на заклинанието, към което я беше насочил сюриелът. Бях готова на всичко, за да спрем Котела. А изберяхме ли последното си бойно поле… тогава, чак тогава щях да призова Бриаксис.
Почти достигах шатрата й, отвръщайки с мрачна усмивка на кимванията и предпазливите погледи на илирианските воини, когато забелязах раздвижването в единия край на лагера. Едва след няколко стъпки в тази посока вече виждах тънката разграничителна линия от трева и кал — границата с лагера на Двора на Зимата, вече напълно изграден.
Армията на Калиас още ответряваше насам провизии и воини — Върховни елфи със снежнобели коси като неговата или с черни като нощта; едни от тях бяха със светла кожа, други — с наситенокафява. Нисшите елфи… водеше повече такива в сравнение с всички останали дворове, ако изключехме илирианците. С усилие сдържах удивлението си, застинала в началото на новия им лагер.