27.
Лежах задъхана върху Рис в снега, а той се смееше дрезгаво.
— Повече — процедих ядосано в лицето му — никога — натиснах твърдите му като скала рамене с пронизващи пръсти — не ме използвай като примамка.
Смехът му секна.
Притиснах го по-силно и хищническите ми нокти прорязаха кожата на костюма му.
— Каза, че мога да съм оръжие; научи ме как. Но в никакъв случай не ме използвай като пешка. И ако това е част от работата ми за теб, тогава си тръгвам. Тръгвам си.
Независимо от снега тялото му излъчваше топлина под моето и май чак сега осъзнавах колко по-едър е от мен — чак сега, когато бяхме твърде близо един до друг. Опасно близо.
Рис килна глава настрани, освобождавайки се от една заплела се в косата му буца сняг.
— Дадено.
Блъснах го назад и се изправих. Ноктите ми вече ги нямаше.
Той се надигна на лакти.
— Направи го отново. Покажи ми как стана.
— Не. — Свещта, която беше донесъл, се търкаляше на парчета в снега. — Искам да се върна в къщата.
Бях премръзнала и уморена, а той…
Лицето му помръкна.
— Съжалявам.
Зачудих се колко ли често произнасяше тази дума. Не че ме интересуваше.
Той стана на крака, изтупа снега от себе си и протегна ръка към мен. Не просто предложение.
„Забрави“, беше казал. И с право.
— Защо съм му на краля на Хиберн? Защото знае, че мога да обезсиля Котела с помощта на Книгата?
В очите му пробяга тъмнина, единствената следа от гнева, която за пореден път беше обуздал.
— Точно това искам да разбера.
„Спря да се бориш.“
— Съжалявам — повтори той с все още протегната към мен ръка. — Да закусим и потегляме към дома.
— Веларис не ми е дом.
Можех да се закълна, че по лицето му се изписа мимолетна болка, преди да ни пренесе обратно в къщата на семейството ми.
28.
Закусихме само с Рис и сестрите ми. Азриел не се беше прибирал, а веднага щом ние се върнахме, Касиан отлетя към незнайното място, където приятелят му беше отвел Атора. Преди това се поклони подигравателно на Неста, а тя му отвърна с вулгарен жест, на какъвто не подозирах, че бе способна. Касиан просто се засмя и плъзна хищнически поглед по леденосинята и рокля, съзнавайки колко ще я вбеси това. Сетне излетя и остави сестра ми на широкия праг с развяваща се от мощния размах на крилете му коса.
Заведохме сестрите ми в селото, за да изпратят писмото, а докато ги чакахме, Рис направи двама ни невидими. Като ги върнахме в къщата, се сбогувахме набързо, защото знаех, че Рис иска да се прибере във Веларис — главно за да разбере какви са били плановете на Атора.
Пренесе ме през стената в топлия климат на Притиан, след което ни ответря до Веларис.
Утринната мъгла още се виеше из града и планините около него. Във въздуха се усещаше хладина, но далеч по-мека от студа в земите на простосмъртните. Рис ме остави във фоайето и аз се опитах да стопля с дъха си премръзналите си длани, а той отлетя без дори да се сбогува.
Тъй като отново бях изгладняла, намерих Нуала и Серидуен и излапах кифличките със сирене и лук, които ми донесоха, докато премислях всичко, което бях видяла и направила през изминалите дни.
След по-малко от час Рис ме откри във всекидневната, вдигнала крака на дивана пред камината, с книга в скута и чаша горещ розов чай на масичката до мен. Станах и го огледах за контузии. Като се уверих, че всичко му е наред, стегнатата топка в гърдите ми се отпусна.
— Приключихме — заяви той, прокарвайки ръка през синкавочерната си коса. — Научихме каквото трябва. — Очаквах да ме изолира от случващото се, да ми каже, че ще се погрижи за мен, но той добави: — От теб зависи, Фейра, доколко искаш да си запозната с методите ни. Колко можеш да понесеш. Не бяхме особено мили с Атора.
— Искам да знам всичко — отвърнах. — Води ме при него.
— Аторът не е във Веларис. Беше в Изсечения град, в Двора на Кошмарите, където на Азриел му беше нужен по-малко от час да го пречупи. — Зачаках да чуя още, а Рис, сякаш уверил се, че няма да рухна, закрачи към мен, оставяйки едва половин метър от пищния червен килим помежду ни. Ботушите му, обикновено лъснати до съвършенство, бяха опръскани със сребриста кръв. Когато срещнах погледа му, той рече: — Ще ти покажа.
Знаех какво има предвид, затова се приготвих, като прогоних от реалността си боботещия огън, опръсканите му ботуши и увилия се около сърцето ми студ.