И незабавно се озовах в преддверието на ума му — пещера от спомени, която бе изсякъл за мен.
Обля ме тъмнина, мека и съблазнителна, извираща от бездна, пълна с мощ, толкова велика, че нямаше нито начало, нито край.
— Кажи ми как я проследи — заповяда Азриел с онзи тих глас, който бе отнел волята на безчет врагове.
Аз — Рис — стоях облегнат на далечната стена в килията със скръстени пред гърдите си ръце. Азриел клечеше пред Атора, прикован с вериги към стола в центъра на помещението. Няколко етажа над нас Дворът на Кошмарите продължаваше разгулния си живот, без никой да подозира, че Великият им господар е дошъл.
Трябваше да ги навестя в най-скоро време. Да им напомня кой държи поводите им.
Скоро. Но не днес. Не и при положение, че Фейра бе успяла да се ответри.
А и още ми беше бясна.
И то с право, ако трябваше да съм откровен. Но Азриел бе изкопчил информация за малка вражеска армия, проникнала в Севера преди два дни, и подозренията ми се потвърждаваха. Дали, за да докопа Тамлин, или мен самия, кралят я искаше. А може би за собствените си експерименти.
Аторът се изсмя гърлено.
— Кралят ме уведоми къде сте. Нямам представа откъде е разбрал. Просто получих заповедта и полетях към стената с пълна скорост.
Азриел подпираше голям нож на коляното си. Изповедника — това бе името, изписано със сребърни илириански руни върху дръжката му. Вече беше научил, че Аторът и още неколцина са били разположени в покрайнините на илирианските земи. Направо се изкушавах да хвърля Атора в някой от военните лагери и да видя как ще го посрещнат илирианците.
Аторът ме погледна с очи, лъснали от омраза.
— Дано успееш да я опазиш, Велики господарю.
— Защо? — попита Азриел.
Хората често допускаха грешката да помислят, че Касиан е по-необузданият от двама им. Но генералът само се палеше — така се нажежаваше, че с яростта му можеха да се коват мечове. Докато у Азриел живееше леден гняв, който така и не бях успял да стопя. През вековете на познанството ни не бях научил почти нищо за миналото му, за годините в крепостта на баща му и тъмницата. Навярно дарбата на сенкопоец го бе осенила именно тогава — в онези мрачни времена бе научил езика на сенките и вятъра, и камъка. Полубратята му също не се оказаха особено словоохотливи. Един ден ги намерих и ги поразпитах; строших краката им, когато, вместо да ми кажат онова, което исках да знам, заплюха Азриел.
Проходиха — след известно време.
— Всеобщо достояние е, че вие сте я взели от Тамлин — обясни Аторът.
Много добре знаех. Точно с тази задача бях натоварил Азриел: да следи положението в Двора на Пролетта, докато подготвяхме нападението ни над Хиберн.
Тамлин обаче беше затворил границите си, и то толкова здраво, че дори нощното ответряне над тях беше невъзможно. А и всички очи и уши, с които
Азриел разполагаше в двора му, бяха ослепели и оглушали.
— Кралят може да ти я остави, да те пощади дори, стига да се съгласиш да му съдействаш…
Докато Аторът говореше, прерових съзнанието му, изпълнено с мисли, коя от коя по-ужасяващи. Дори не подозираше, че съм се промъкнал вътре, но — ето: армия, същата като онази, срещу която се бях сражавал преди пет века; бреговете на Хиберн с безчет бойни кораби, готови за атака; кралят, възседнал трона в порутения си дворец. Нито следа от Юриан или Котела. Нито следа от Книгата на Диханията. Всичките му признания бяха верни. И с това се изчерпваше полезността му.
Аз надникна през рамо към мен. Аторът му беше изпял всичко важно. Сега просто празнословеше, за да си спечели време.
Отблъснах се от стената.
— Счупи му краката, отрежи му крилете и го хвърли в морето край бреговете на Хиберн. Да видим дали ще оцелее. — Аторът се замята в стола си, замоли се. Аз спрях до вратата и се обърнах към него: — Спомням си всяка секунда от онзи ад. Бъде благодарен, че те пускам жив. Засега.
Нарочно не надникнах в спомените му от В недрата на Планината: за мен, за всички останали… за издевателствата му над човешкото момиче, което бях дал на Амаранта вместо Фейра. Не надникнах в спомените му за побоя над Фейра — за мъченията, на които я бе подложил.
Защото иначе щях да го размажа по стените на килията. А беше по-важно да отнесе послание до краля, отколкото да му отмъстя.