Докато напусках килията, Аторът вече пищеше под острието на Изповедника.
Бяха приключили с него. Отстъпих назад, връщайки се в собственото ми тяло.
Тамлин бе затворил границите си.
— Какво е това положение в Двора на Пролетта?
— Вече никакво. Но сама знаеш на какво е готов Тамлин, за да… защити онова, което смята за свое.
Споменът за боята, стичаща се по стените на кабинета му, пробяга през съзнанието ми.
— Трябваше да изпратя Мор онзи ден — пророни Рис с тиха злоба.
Вдигнах щитовете си. Не ми се говореше за това.
— Благодаря ти, че сподели с мен — казах и тръгнах към стаята си с книгата и чашата чай.
— Фейра — извика той зад мен. Не спрях. — Съжалявам, задето те излъгах по-рано.
Поканата в съзнанието му явно беше неговият начин да ми се реваншира.
— Трябва да напиша едно писмо.
Писмото беше кратко и елементарно. Но всяка дума беше битка за мен.
Не заради доскорошната ми неграмотност. Не, вече четях и пишех достатъчно добре.
Беше заради посланието, което Рис сега четеше във фоайето.
Напуснах по своя собствена воля.
Грижат се за мен и съм на безопасно място. Благодарна съм ти за всичко, което направи за мен, за всичко, което ми даде.
Моля те, не идвай да ме търсиш. Няма да се върна.
Рис го прегъна надве и листът изчезна.
— Сигурна ли си?
Може би така щях да помогна на положението, което се бе развило в Двора на Пролетта. Надникнах към прозорците зад Рис. Мъглата, която допреди малко се виеше из града, вече се беше вдигнала, разкривайки ясно, безоблачно небе. Незнайно как чувствах главата си по-бистра от дни, от месеци.
Отвъд прозореца се простираше град, който едва познавах.
Но го исках — исках живот, хора. Исках да го опозная, да усетя ритъма му в кръвта си. Без да ме спъват прегради и ограничения.
— Не съм ничий домашен любимец — отвърнах. Рис изглеждаше умислен и се зачудих дали си спомняше, че той ме беше нарекъл така, когато бях твърде загубена в чувството си за вина и отчаянието си, за да го проумея. — Какво следва?
— Всъщност наистина възнамерявах да ти дам един почивен ден…
— Не започвай да ме глезиш.
— Няма. Пък и не бих нарекъл тазсутрешното ни приключение почивка. Но не можеш да очакваш от мен да не взема под внимание настоящото ти физическо състояние.
— Остави това на мен. Какво ще правим с Книгата на Диханията?
— Като се върне от ангажимента си с Атора, Азриел ще приложи едно от другите си умения и ще се промъкне в дворовете на смъртните кралици, за да разбере къде я държат и какви са плановете им. А що се отнася до половината на Притиан… До няколко дни ще посетим Двора на Лятото, стига да одобрят молбата ми. Визитите на Велики господари в чужди дворове изправят всички на нокти. Тогава ще се погрижим за Книгата.
Той затвори уста, вероятно в очакване да се завлека на горния етаж и да се отдам на размишления и сън.
Но вече бях спала достатъчно.
— Каза ми, че градът бил по-хубав нощем — напомних му вместо това. — Само си приказваш, или наистина ще ми го покажеш?
Той се засмя дрезгаво и ме огледа от глава до пети. Не се пречупих под погледа му.
Когато очите му отново намериха моите, устата му се изви в усмивка, която малцина виждаха — на радост, примесена с облекчение. Мъжът зад маската на Велик господар.
— Вечеря — заяви той. — Тази вечер. Да видим дали ти, скъпа ми Фейра, само приказваш, или ще позволиш на един Господар на Нощта да те изведе на разходка из притъмнелия град.
Амрен дойде в стаята ми преди вечеря. Явно щяхме да излизаме вкупом.
На долния етаж Касиан и Мор се препираха дали той можел да прелети по-бързо дадено кратко разстояние, отколкото тя можела да се ответри до същото място.
Предположих, че и Азриел е наоколо, вероятно скрит в някой тъмен ъгъл. Надявах се да си е починал след срещата с Атора, както и че ще си почине още, преди да потегли към кралството на простосмъртните, за да шпионира кралиците им.
Този път Амрен почука, преди да влезе в стаята ми. Нуала и Серидуен, които тъкмо бяха окичили косата ми със седефени гребенчета, само погледнаха фината жена на входа и изчезнаха в облачета дим.
— Плашливи същества — коментира Амрен през стегнати в жестока линия червени устни. — Всички сенки са такива.
— Сенки? — Завъртях се в стола си пред тоалетната масичка. — Мислех, че са Върховни елфи.