— Наполовина — обясни Амрен, оглеждайки дрехите ми в тюркоазени, кобалтови и бели цветове. — Сенките са просто твари от тъмнина и мъгла, способни да минават през стени, камък и какво ли още не. Дори не искам да знам как са били заченати тези двечките. Върховните елфи пъхат чеповете си по всевъзможни места.
От гърлото ми се изтръгна нещо средно между смях и кашлица.
— Но стават за шпиони.
— Защо според теб сега шепнат в ухото на Азриел, че съм при теб?
— Мислех, че докладват на Рис.
— Докладват и на двама им, но Азриел е първият им господар.
— Искаш да кажеш, че ме шпионират?
— Не. — Тя се намръщи на един стърчащ конец в блузата си с цвят на дъждовен облак. Като вдигна глава, тъмната й коса се разлюля около брадичката й. — Рис все им повтаря да не търчат при Азриел за всичко, но той май никога няма да ми се довери напълно. Затова редовно му докладват за действията ми. И то с причина.
— Каква?
— Каква ли? Ще съм разочарована, ако шпионинът на Рисанд не ме следи изкъсо. Макар и да му е наредено точно обратното.
— И Рис не го наказва заради неподчинението му?
Сребристите й очи просветнаха.
— Дворът на Мечтите се крепи на три принципа: закрила, почит и грижа. Ти груба сила и сляпо подчинение ли очакваш? Мнозина от главните помощници на Рисанд нямат почти никакви привилегии. Той цени предаността, вещината и състраданието. А Азриел, независимо от неподчинението си, действа в защита на двора му, на народа му. Така че — не. Рисанд не го наказва заради него. Има правила, но те са гъвкави.
— Ами Десятъкът?
— Какъв Десятък?
Станах от малката пейка.
— Десятъкът, данъците. Два пъти годишно.
— Жителите на града плащат данъци, но няма Десятък. — Тя изцъка с език. — Какъвто е наложил Великият господар на Двора на Пролетта.
Не исках да мисля за това, не и толкова скоро, не и докато писмото вече пътуваше към него, ако вече не беше пристигнало. Затова се пресегнах към кутийката върху тоалетната масичка и извадих амулета й.
— Заповядай. — Подадох й бижуто от злато и скъпоценни камъни. — Благодаря ти.
Като го пуснах в отворената й длан, Амрен вдигна вежди.
— Връщаш ми го?
— Не знаех, че е изпитание.
Тя го постави в кутийката.
— Задръж го. И бездруго не е магически.
Примигнах недоумяващо.
— Излъгала си ме…
Тя сви рамене и се отправи към вратата.
— Намерих го на дъното на кутията ми за бижута. А на теб ти трябваше нещо, което да ти вдъхне надежда, че можеш да излезеш от Затвора.
— Но Рис постоянно го гледаше…
— Защото той ми го подари преди двеста години. Сигурно се е изненадал да го види отново и му е станало чудно защо съм ти го дала. Даже вероятно се е притеснил, че съм ти го дала.
Стиснах зъби, но Амрен вече напускаше стаята с жизнерадостното:
— Пак заповядай.
29.
Независимо от нощния хлад, всички магазини бяха отворени, докато се разхождахме из града. По малките площадчета свиреха музиканти, а Палатата на шивачите и бижутерите гъмжеше от купувачи и изпълнители, както Върховни елфи, така и нисши. Подминахме я и продължихме надолу по брега на реката, чиято вода беше толкова спокойна, че звездите и уличните светлинки се сливаха върху тъмната и повърхност като жива ивица от вечността.
Петимата ми спътници се разхождаха лежерно по един от широките мраморни мостове над Сидра и често избързваха напред или изоставаха, за да си приказват един с друг. Елфическата светлина на богато украсените фенери от двете страни на моста се процеждаше в златни отблясъци по крилете на тримата мъже и сякаш позлатяваше извитите нокти по върховете им.
Подхващаха всевъзможни теми: за техни познати, за мачове и спортни отбори, за които никога не бях чувала (Амрен се оказваше ревностна почитателка на единия), за нови магазини, за новата музика и най-любимите им заведения… Не споменаха нито дума за Хиберн и заплахата пред нас — несъмнено от съображения за дискретност, но май и защото точно тази вечер не искаха да обсъждат толкова потискащи, смразяващи кръвта теми. Сякаш бяха най-обикновени граждани — дори Рис. Все едно не бяха най-могъщите жители на двора, а вероятно и на цял Притиан. И никой — абсолютно никой — от хората по улиците не спря да ги зяпа, нито пребледня от ужас.
Гледаха ги с дълбоко уважение, с малко страхопочитание дори, но… не и с ужас. Беше ми толкова странно да крача мълчаливо до тях и просто да ги наблюдавам — да наблюдавам света им, нормалния живот, който всеки от тях се беше борил да запази. Срещу който някога бях роптала свирепо.