Но в целия свят нямаше друго място като това. Не и толкова спокойно, така обичано от народа и владетелите му.
Другата страна на града се оказа още по-оживена, пълна с елегантно облечени хора, тръгнали към множеството театри, които подминавахме. Никога през живота си не бях виждала театър, нито пък бях ходила на спектакъл или концерт. В схлупеното ни селце от време на време идваха странстващи актьори и музиканти, през останалото се радвахме на шайки просяци, дрънкащи на импровизирани инструменти.
Тръгнахме по крайречната алея, покрай магазини и кафета, от които се лееше музика. И докато вървях след другите, пъхнала ръце в джобовете на дебелото си синьо палто, стигнах до заключението, че звуците на града бяха най-красивото нещо, което някога бях чувала: хората, реката и музиката; дрънченето на сребърни прибори по чинии; стърженето на столове по земята; виковете на търговците, продаващи стоките си.
Колко много бях пропуснала в онези месеци на отчаяние и вцепененост.
Ала нямаше да се повтори. Живителният сок на Веларис вече пулсираше във вените ми и в редките моменти на затишие като че ли чувах грохота на морето, плискащо се по далечните скали.
Накрая влязохме в малко крайречно ресторантче, заело долния етаж на двуетажна сграда и решено в зелено и златисто, което едва побра всички ни с трите чифта илириански криле.
Но собственичката ги познаваше и целуна всеки от тях по бузата, дори Рисанд. Е, с изключение на Амрен, на която само се поклони, преди да ни покани на голяма маса, разположена наполовина вътре, наполовина вън, след което се върна в кухнята. Звездната нощ беше хладна и вятърът шумолеше из палмите, очарователно подредени в саксии покрай парапета към крайречната алея. Несъмнено ги пазеха с магия от зимния студ, както и външните маси, пълни с вечерящи на открито клиенти.
Скоро масата ни се отрупа с плата и вино и приятният разговор продължи под звездното небе край реката. Никога не бях опитвала подобна храна — топла, ароматна и апетитна. Имах чувството, че изпълва не само стомаха ми, но и незарасналата дупка в гърдите ми.
Собственичката — слаба, смугла жена с разкошни кафяви очи — стоеше зад стола ми и обсъждаше с Рис последната партида подправки, които бяха доставили в Палатите.
— Търговците разправяха, че цените можело да скочат, особено ако слуховете за пробуждането на Хиберн били верни.
Усетих как вниманието на останалите се насочва към нас, макар и да продължаваха собствения си разговор.
Рис се облегна в стола си и развъртя виното в чашата си.
— Ще намерим начин да задържим цените прилични.
— Не се безпокойте за това — каза собственичката, кършейки леко пръсти. — Просто… чудесно е отново да се радваме на такива подправки. Сега, когато… нещата се нареждат.
Рис и отвърна с приветлива усмивка, която веднага подмлади лицето му.
— Не е безпокойство. Все пак гозбите ти са същинска наслада за мен.
Собственичката грейна от радост, изчерви се и сведе поглед към мен.
— А на вас допада ли ви кухнята ми?
Щастието по лицето й, задоволството, което само един ден, посветен на любимото ти занимание, можеше да донесе, ме връхлетя като камък.
Спомних си, че и аз някога се чувствах така. След като бях рисувала от сутрин до вечер. Само това исках за себе си. Погледнах към чиниите и обратно към нея.
— Живяла съм в земите на простосмъртните и в други дворове, но никога не съм вкусвала такава храна. Храна, която събужда сетивата ми.
Звучеше толкова глупаво, колкото го усещах и в главата си, но просто не ми хрумваше друг начин да се изразя. Собственичката обаче кимна разбиращо и стисна рамото ми.
— В такъв случай ще ви донеса специален десерт — обяви тя и тръгна към кухнята.
Обърнах се към чинията си, но усетих погледа на Рисанд. Лицето му изглеждаше някак разнежено, по-умислено, отколкото го бях виждала досега. Стоеше с леко отворени устни.
Вдигнах вежди. Какво?
Той ми се ухили наперено и се приведе да чуе историята на Мор за…
Забравих какво разправяше тя в момента, в който собственичката се появи с голям метален бокал, пълен с тъмна течност, и го сервира на Амрен.
Помощник-командирката на Рис не беше докоснала ястието си, макар че го човъркаше с вилицата, сякаш се опитваше да е вежлива. Като видя бокала, вирна вежди.
— Не беше нужно.
Собственичката сви слабичките си рамене.
— Прясна и топла е, пък и говедото ни трябваше за утрешното меню.