С ужас осъзнах какво има в чашата.
Амрен полюшна бокала и тъмната течност обгърна стените му като вино. После отпи глътка.
— Добре си я подправила.
По зъбите й блестеше кръв.
Собственичката се поклони.
— Никой не си тръгва от моя ресторант гладен — обяви, преди да се оттегли.
И наистина, след като приключихме и Рис плати сметката, независимо от възраженията на собственичката, едва не помолих Мор да ме изтъркаля през вратата. Мускулите ми лаеха от болка, благодарение на обучението, което претърпях в онази заскрежена гора, а по време на вечерята всяка част от тялото ми, взела участие в повалянето на Рис в снега, запулсира болезнено.
Спряхме до реката и Мор погали корема си, описвайки лениви кръгове.
— Искам да отидем на танци. В никакъв случай няма да заспя, ако си легна толкова претъпкана. Рита е малко по-нагоре.
Танци. Тялото ми простена от нежелание и се огледах за съмишленик.
Азриел обаче — Азриел, приковал поглед към Мор, отвърна:
— Идвам с теб.
— Естествено — измърмори свъсено Касиан. — Не трябва ли да отлетиш призори?
Лицето на Мор отрази намръщената гримаса на Касиан, сякаш току-що осъзнаваше какво го очаква утре.
— Не е нужно да… — обърна се към Азриел тя.
— Аз искам — увери я той, впивайки очи в нейните за един толкова дълъг момент, че Мор извърна поглед към Касиан.
— Ще благоволиш ли да дойдеш с нас, или предпочиташ да точиш лиги по мускулите си в огледалото? — попита го тя.
Касиан изсумтя, хвана я под ръка и я поведе нагоре по улицата.
— Идвам заради питиетата, гадино. Никакви танци за мен.
— Слава на Майката! Едва не ми счупи крака при последния си опит.
Азриел ги загледа как се катерят по стръмната улица, хванати за ръка и унесени в поредната безсмислена караница. Сенките се струпаха около раменете му, сякаш наистина му шепнеха, сякаш го бранеха. Мощните му гърди се разшириха от дълбока въздишка, която успя да ги прогони, и той тръгна със спокойна, елегантна стъпка след приятелите си. Щом Азриел отиваше с тях, всяко оправдание да не ги придружа…
Обърнах умолителен поглед към Амрен, но тя беше изчезнала.
— Отиде да вземе още кръв за вкъщи — прошепна Рис в ухото ми и аз почти не си глътнах езика. Той се изкиска и усетих топлия му дъх по врата си. — После отива право в апартамента си, за да пирува.
Едва се сдържах да не потреперя от ужас.
— Защо кръв?
— Не е възпитано да задаваш такива въпроси.
Свъсих вежди към него.
— И ти ли ще ходиш на танци?
Той надникна през рамото ми към приятелите си, които вече бяха изкачили стръмната улица и разговаряха с групичка други хора.
— Предпочитам да се прибирам у дома — отвърна накрая. — Денят беше дълъг.
Мор се обърна към нас с развети от зимния вятър лилави дрехи и вдигна въпросително едната си тъмнозлатиста вежда. Рис поклати глава и тя ни махна. Помахаха ни и Азриел, и Касиан, които още си приказваха с групичката хора.
Рис посочи с ръка пътя пред нас.
— Ще се поразходим ли? Или ти е прекалено студено?
Предпочитах да пия топла кръв с Амрен в задната стаичка на ресторанта, но поклатих глава и тръгнах с него към моста.
Поглъщах града толкова жадно, колкото Амрен бе погълнала подправената кръв… и едва не се препънах, като видях цветното сияние във водата.
Дъгата на Веларис блестеше като шепа скъпоценни камъни, сякаш лунната светлина съживяваше боята на къщите.
— Това е любимата ми гледка в града — сподели Рис и спря до металния парапет край реката, отправяйки поглед към Художническия квартал. — Беше любима и на сестра ми. Толкова обичаше Веларис, че баща ми едва я отвеждаше оттук.
Не знаех как да откликна на тихата мъка в думите му. Затова попитах като глупачка:
— Тогава защо и двете ти къщи се намират от другата страна на реката?
Облегнах се на парапета и загледах как отражението на Дъгата се поклаща върху
водната повърхност като пасаж пъстри рибки, борещи се с течението.
— Търсех си спокойна улица, за да мога да посещавам тукашната глъчка, когато си поискам, а после да се прибирам у дома на тихо.
— Можело е просто да измениш плана на града.
— Защо ми е да променям каквото и да било в това място?
— Нали така правят Великите господари? — Дъхът напускаше устата ми на облачета в хапливата нощ. — Променят каквото си пожелаят?
Той огледа лицето ми.
— Има много неща, които искам да сторя, но не мога.
Чак сега осъзнавах колко близо стояхме един до друг.