— А защо купуваш бижута на Амрен? За да си запазиш благоразположението и или защото сте… заедно?
Рис прихна в смях.
— Когато бях млад и глупав, я поканих в леглото си. Тя се изсмя в лицето ми.
Купувам й бижута, защото обичам да ощастливявам хората, които се трудят толкова усърдно за мен и ми пазят гърба. Благоразположението й е добре дошъл бонус.
Никое от признанията му не ме учудваше.
— И никога не си се женил?
— Тази вечер си много любопитна. — Впих поглед в него, докато не въздъхна. — Имал съм любовници, но никога не съм изпитвал желание да поканя някоя от тях в живота си. Пък и не ми се вярва, че щяха да приемат.
— А аз си мислех, че се избиват една друга за ръката ти.
Като Ианта.
— Бракът с мен е като да сложиш мишена на гърба си. А ако ни се бяха родили деца, щяхме да живеем със страха, че всеки момент могат да ги заловят и убият. Всички знаят какво сполетя семейството ми… и народът ми е наясно, че целият свят отвъд границите ни ме мрази.
Още не бях узнала пълната история, но попитах:
— Защо? Защо те мразят? Защо криеш истината за това място? Жалко е, че никой не знае за него, за доброто, което си сътворил.
— Едно време Дворът на Нощта бил Дворът на Кошмарите и го управлявал Изсеченият град. Много отдавна. Но един древен Велик господар имал друго гледище и вместо да покаже на света колко уязвими са земите му в онзи преломен момент, затворил границите им и инсценирал преврат. Така отстранил най-опасните придворни и превърнал Веларис в град на мечтателите, в място с процъфтяваща търговия и мир.
Очите му светеха, сякаш гледаше назад във времето. А с невероятните му дарби, нямаше да се учудя, ако наистина виждаше в миналото.
— За да го защити — продължи той, — решил да го запази в тайна, предавайки традицията от поколение на поколение. Градът е омагьосан както от него, така и от Наследниците му, затова търговците от чужди земи не могат да издадат тайната ни и прикриват умело откъде носят стоките си, а корабите им са невидими за останалата част от света. Според легендите древният Велик господар опръскал земята и реката на Веларис със собствената си кръв, за да е вечно заклинанието му. Ала с времето, колкото и да бранел града си, мракът отново нахлул в него. Не с такава жестока мощ като преди… Но достатъчно свирепо, че в двора ми до ден-днешен да съществува трайно разделение. Позволяваме на света да види другата половина, да се бои, за да не им хрумне дори, че домът ни процъфтява. Даже Дворът на Кошмарите не знае за съществуването на Веларис и му позволяваме да вирее, защото, ако него го няма, е възможно някои дворове и кралства да ни нападнат, да нахлуят в границите ни и да разкрият множеството тайни, които хилядолетия наред пазим от останалите Велики господари.
— Значи е сигурно, че никой от другите дворове не знае за Веларис?
— Абсолютно никой. Няма да го намериш на нито една карта, да прочетеш за него в нито една книга, с изключение на тези, написани тук. Може би уединението ни вреди донякъде, но… — Той посочи с ръка града около нас. — Народът ми като че ли не страда много от този факт.
Така беше. Благодарение на Рис и Вътрешния му кръг.
— Ами утрешното пътешествие на Аз до земите на простосмъртните? Тревожиш ли се за него?
Той почука с пръст по парапета.
— Разбира се. Но Азриел е прониквал в много по-страшни места от дворовете на простосмъртните. Дори би се засегнал от тревогите ми.
— Притеснява ли го работата му? Не шпионството, а онова, което е причинил на Атора днес.
Рис въздъхна.
— Не мога да преценя, а и той не би ми споделил. Виждал съм Касиан да разкъсва враговете си на парчета и да повръща след клането. Понякога дори скърби за жертвите си. Азриел обаче… Касиан се опитва, аз се опитвам, но май единственият човек, пред когото разкрива донякъде душата си, е Мор. И то само ако го тормози до степен, в която дори неговото канско търпение се изчерпва.
Поусмихнах се.
— Но двамата с Мор… не са ли…?
— Това е между тях и Касиан. Не съм толкова глупав, нито пък нахален, че да им се меся.
Каквато щях да стана аз, ако продължавах да си пъхам носа в техните работи.
Преминахме по оживения мост в мълчание. Мускулите ми потрепериха при мисълта за стръмните хълмове до градската къща.
Тъкмо щях да се примоля на Рис да ни отведе у дома по въздух, когато долових музиката на група изпълнители пред един ресторант.
Ръцете ми увиснаха до тялото ми. Свиреха някакъв по-опростен вариант на симфонията, която бях чула в мразовитата тъмница, когато ужасът и отчаянието ме бяха погълнали до такава степен, че започвах да халюцинирам — халюцинирах, а мелодията се изливаше в килията ми… и ме крепеше цяла.