Красотата й отново ме порази с множеството си пластове и увлекателен ритъм, с радостта и покоя си.
Никой не беше свирил такава композиция В недрата на Планината, не и толкова успокояваща. А и само онзи път бях чула музика в килията си.
— Ти — пророних, без да откъсвам очи от музикантите, свирещи така умело, че дори клиентите на близкия ресторант бяха оставили вилиците си и слушаха захласнато. — Ти си изпратил тази мелодия в килията ми. Но защо?
— Защото беше напът да рухнеш — отвърна дрезгаво Рисанд. — И не намирах друг начин да те спася.
Музиката се извисяваше и насищаше с емоция. В халюцинацията си бях видяла дворец в небето — място, разположено между залеза и зората… къща с колони от лунен камък.
— Видяла съм Двора на Нощта.
Той надникна косо към мен.
— Не съм ти изпращал видения.
Въпреки това…
— Благодаря ти. За всичко… за помощта ти. Тогава… и сега.
— Дори след срещата, която ти уредих с Тъкачката? След тазсутрешния ми капан с Атора?
Ноздрите ми се разтвориха гневно.
— Съсипа всичко.
Рис се усмихна широко и не видях дали някой забеляза как пъхва ръка под краката ми и се изстрелва в небето.
Внезапно осъзнах, че май летенето щеше да ми хареса.
Четях в леглото, заслушана в уютното бумтене на брезовите цепеници в камината, а когато прелистих, парче хартия изпадна от книгата ми.
Само като видях кремавия лист и почерка върху него, се надигнах в леглото.
Рисанд беше написал:
Може да съм безсрамен ласкател, но поне не съм избухлив като някои други. Редно е да се погрижиш за раните ми от сборичкването ни в снега. Целият съм посинен благодарение на теб.
Нещо издрънча върху нощното шкафче и една писалка се търкулна по полирания махагон. Изпуфтях, грабнах я и написах:
Ближи си раните и ме остави на мира.
Листът изчезна.
Нямаше го известно време, доста по-дълго, отколкото му беше нужно да напише няколкото думи, които се бяха появили на хартията, когато най-сетне тя се завърна.
Предпочитам ти да ближеш раните ми.
Сърцето ми затуптя бързо и през вените ми пробяга странна тръпка. Прочетох посланието му няколко пъти. Предизвикателство.
Стиснах устни, за да възпра усмивката си.
Къде точно трябва да те оближа?
Листът изчезна в мига, в който изписах въпросителния знак.
Отговорът му отново се забави.
Където пожелаеш, Фейра. Ще ми се да започнем с „навсякъде", но мога да си избера място, ако се налага.
Отвърнах му следното:
Да се надяваме, че моето близане е по-сносно от твоето. Спомням си колко ужасно се представи В недрата на Планината.
Лъжа. Беше облизал сълзите ми, когато бях на косъм да се предам. И то само за да ме разсее, да ме ядоса. Защото гневът беше за предпочитане пред празнотата; защото гневът и омразата бяха най-дълготрайното гориво в необятния мрак на отчаянието ми. Също като музиката.
Люсиен идваше да кърпи раните ми няколко пъти, но никой не рискува повече от Рис не само за да ме опази жива, но и за да спаси съзнанието ми, доколкото беше възможно предвид обстоятелствата. Както правеше през изминалите няколко седмици, подиграваше ме и ме дразнеше, за да прогони безчувствеността. Дори в момента.
Бях под напрежение — гласеше следващото му писмо. — Стига да желаеш, с удоволствие ще ти се реванширам. Казвали са ми, че много ме бива в близането.
Стиснах колене и написах:
Лека нощ.
Отговорът пристигна незабавно.
Постарай се да не стенеш твърде силно, докато ме сънуваш. Имам нужда да поспя.
Станах, хвърлих писмото в бумтящия огън и му показах среден пръст.
Можех да се закълна, че по коридора отекна смях.
Не сънувах Рис.
Сънувах Атора, вкопчил нокти в плътта ми, докато някой ме пребиваше. Сънувах съскащия му смях и гнусната му воня.
Но спах цяла нощ. Без да се събудя нито веднъж.
30.
Макар и през повечето време да се хилеше нахакано и да бълваше вулгарности, на каменната бойна площадка върху Дома на Ветровете Касиан се превърна в студенокръвен убиец.
А като насочи смъртоносните си инстинкти срещу мен…
Независимо от ниската температура, се потях обилно под кожения костюм. Всеки дъх раздираше гърлото ми, а ръцете ми трепереха толкова силно, че опитах ли да ги използвам, малкото ми пръстче изпадаше в неконтролируеми спазми.