— Имам чувството, че и тя така говори за теб.
— Връщай се на площадката — нареди Касиан, оставяйки празната си чаша. — Никакви упражнения за стойката. Само юмруци. Щом знаеш толкова, ела да те видим в действие.
Но неговият въпрос кънтеше в черепа ми. Няма да се върнеш; няма да се върнеш; няма да се върнеш.
Наистина нямах намерение да се връщам. Но без да знам какво мисли той по въпроса, дали изобщо го е грижа… Не, знаех, че го е грижа. Навярно бе потрошил цялото имение от ярост.
Щом признанието, че ме задушава, го беше подтикнало да унищожи кабинета си, то това… Гневните му изблици ме плашеха. Въпреки това го обичах — обичах го истински, дълбоко, но…
— Рис ли ти каза? — попитах.
Касиан имаше благоразумието да се притесни от гримасата, изписана на лицето ми.
— Споделил е с Азриел, който… следи положението и трябва да е наясно. Той ми каза.
— Предполагам, докато се наливахте и танцувахте снощи.
Пресуших чашата си и тръгнах към площадката.
— Ей — хвана ръката ми Касиан. Днес лешниковите му очи изглеждаха по-скоро зелени. — Съжалявам. Не исках да те засегна. Аз ми разкри единствено защото му казах, че трябва да знам заради собствените ми планове, за да не съм неподготвен. Никой от нас… не приемаме положението ти на шега. Било ти е трудно да вземеш такова решение. Дяволски трудно. Просто исках да проверя дали не искаш да поговориш с някого за това, но не ми се получи. Съжалявам. — Повтори той и пусна ръката ми.
Плахите му думи, откровеността в очите му… Кимнах и заех мястото си.
— Добре.
Макар че Рисанд продължаваше дуела си с Азриел, можех да се закълна, че усещам погледа му върху себе си — още от момента, в който Касиан ми зададе неудобния въпрос.
Касиан пъхна ръце в омекотените ръкавици за спаринг и ги вдигна насреща ми.
— Трийсет удара с едната и с другата ръка; после четирийсет; после петдесет. — Погледнах го жално над ръкавиците му, омотавайки с предпазна лента собствените си ръце. — Не отговори на въпроса ми. — Продължи той с колеблива усмивка, каквато едва ли някога използваше пред войниците и илирианските си братя.
Изпитвала бях истинска любов към него. Щастие, страст, спокойствие… бях изпитвала всички тези неща. Някога.
Разположих краката си в позиция дванайсет и пет и вдигнах ръце към лицето си.
Но може би същите тези неща ме бяха заслепявали.
Вероятно ми бяха пречили да осмисля гневните му изблици. Нуждата му да контролира всичко и всички, да ме защитава — толкова силна, че го беше подтикнала да ме заключи в дома си. Като затворник.
— Добре съм — отвърнах, нападайки с лявата си страна. Този път движението се получи плавно, гладко като коприна, сякаш безсмъртното ми тяло най-сетне се събуждаше.
Забих юмрук в ръкавицата на Касиан и го отдръпнах със змийска ловкост. Последва удар с дясната ми ръка, в който включих рамото и крака си.
— Едно — започна да брои Касиан. Изпълних следващия комбиниран удар. — Две. Хубаво е, че си добре. Страхотно е, че си добре.
Отново, отново, отново.
И двамата знаехме, че не съм „добре“.
Бях пожертвала всичко — всичко за тази любов. Бях се разкъсала на парчета, бях убивала невинни, бях се унижавала… а той просто бе седял на трона до Амаранта. И не направи нищо, не пое риска чак до последната нощ, а и тогава не целеше да ме освободи, а само да ме обладае и…
Отново, отново, отново. Едно-две, едно-две, едно-две…
А когато Амаранта ме срази, когато прекърши костите ми и кипна кръвта във вените ми, той просто падна на колене и я замоли. Не опита да я убие, не пълзя по корем заради мен. Да, бори се за живота ми, но аз се борих по-ожесточено за неговия.
Отново, отново, отново. Всеки сблъсък на юмруците ми с ръкавиците беше и въпрос, и отговор.
А когато силите му се върнаха, имаше наглостта да ме затвори в клетка. Да заяви, че вече не съм полезна; че трябва да ме заточи в дома си за негово собствено спокойствие. Беше ми дал всичко, от което се нуждаех, за да стана отново себе си, да се почувствам в безопасност, а като получи желаното — като си върна силите, земите… спря да се старае. Оставаше си все така добър, същият Тамлин, но нещо се преобърна.
Заридах през стиснати зъби и позволих на сълзите да промият загноялата рана в душата ми. Не ме интересуваше, че плача пред Касиан, пред Рис и Азриел.
Дрънченето на стомана секна.
В този миг юмруците ми се сблъскаха с гола кожа и осъзнах, че съм пробила дупка в ръкавиците — не, прогорила ги бях и…
Затова спрях.
Предпазните ленти около кокалчетата ми се бяха превърнали в сажди. Касиан продължаваше да държи дланите си вдигнати срещу мен — готов да поеме удара, ако имах нужда да го направя.