— Нищо ми няма — увери ме с тих, внимателен глас.
Не знам дали от умора, или отчаяние, но пророних:
— Убих ги.
Не бях изричала думите на глас нито веднъж.
Касиан стисна устни.
— Знам.
Нито укор, нито похвала. Само мрачно съчувствие.
Отпуснах ръце и поредният вопъл разтърси тялото ми.
— Трябваше аз да умра.
Най-сетне го казах.
Под безоблачното небе, под силното зимно слънце, заобиколена от скали, без нито една сянка, в която да се скрия, без нищо, в което да се вкопча… Просто го казах.
В следващия миг ме обгърна тъмнина, успокоителна, нежна тъмнина — не, сянка — и хлъзгаво от пот мъжко тяло застана пред мен. Грижовни пръсти вдигнаха брадичката ми… и зърнах лицето на Рисанд.
Крилете му ни обвиваха като в пашкул и слънчевата светлина обагряше мембраната им в златисто и червено. Отвъд тях, навън, в един друг свят, се чу сблъсък на стомана в стомана — Касиан и Азриел бяха кръстосали мечове.
— Ще се чувстваш така всеки ден до края на живота си — увери ме Рисанд. Бяхме толкова близо един до друг, че подушвах потта му и морско-цитрусовия аромат под нея. Очите му ме гледаха ласкаво. Опитах да извърна поглед, но той продължаваше да държи брадичката ми. — Знам го, защото се усещам по същия начин, откакто заклаха майка ми и сестра ми и трябваше аз да ги погреба. Дори отмъщението не ми помогна. — Той избърса сълзите по едната ми буза, после и по другата. — Можеш или да се предадеш и да позволиш на тъгата да те убие, както почти се случи в къщата на Тъкачката, или да се научиш да живееш с нея.
Дълго време просто се взирах в откритото му, спокойно лице — навярно истинското, онова, което криеше под маските, предвидени да защитят народа и близките му.
— Съжалявам за семейството ти — смогнах да прошепна аз.
— Съжалявам, че не намерих начин да те спася от онези ужаси В недрата на Планината — отвърна Рис също толкова тихо. — От смъртта. От желанието да умреш. — Заклатих глава, но той продължи: — Преследват ме два вида кошмари: онези, в които пак съм курва на Амаранта или приятелите ми са станали такива… и онези, в които чувам как вратът ти се прекършва и гледам как очите ти угасват.
Не знаех как да отвърна, как да реагирам на трепета в дълбокия му глас. Затова плъзнах поглед по татуировките върху гърдите и ръцете му, по лъскавата му бронзова кожа, придобила приятен загар, откакто не живееше под онази планина.
Като достигнах с очи мястото, където коремните му мускули потъваха под колана на кожения му панталон, спрях. Свих ръката си пред себе си. Кожата й още беше топла от жарта, която бе прогорила омекотените ръкавици на Касиан.
— О! — каза Рис, прибирайки криле зад гърба си с едно изящно движение. — Да.
Присвих очи срещу ярката слънчева светлина.
— Дворът на Есента, нали?
Той взе ръката ми и огледа натъртената от ударите плът.
— Ясно. Дар от Великия господар Берон.
Бащата на Люсиен. Люсиен — как ли би възприел всичко това? Дали му липсвах? Дали Ианта продължаваше да го тормози?
Касиан и Азриел не преставаха да се бият и се преструваха, че не ни подслушват.
— Не съм особено запознат със стихийните дарби на другите Велики господари — обясни Рис, — но лека-полека ще разберем.
— Ако ти си най-могъщият Велик господар в историята… значи ли това, че капката живот, която получих от теб, е по-силна от останалите?
Може би заради това бях успяла да проникна в съзнанието му онзи път.
— Пробвай. — Той кимна към мен. — Виж дали ще успееш да призовеш тъмнината. Няма да те карам да се ответряш — добави с усмивка.
— И бездруго не знам как го направих.
— Призови тъмнината с волята си.
Изгледах го недоумяващо.
Той сви рамене.
— Помисли си за мен… колко очарователен съм. Колко даровит…
— И арогантен.
— Това също.
Той скръсти ръце върху голите си гърди и движението провокира коремните му мускули да потрепнат.
— Ще се облечеш ли, ако обичаш — подхвърлих аз.
Рис се ухили дяволито.
— Карам те да се чувстваш неловко ли?
— Учудвам се, че в дома ти няма повече огледала, като се има предвид колко си самовлюбен.
Азриел се покашля. Касиан просто извърна глава и сложи ръка на устата си.
Устните на Рис потрепериха.
— Ето я любимата ми Фейра.
Аз му направих физиономия, но все пак затворих очи и опитах да надникна в себе си — към някой от тъмните ъгли на съзнанието ми. Бяха толкова много.